Хищникът

79.

Робърт трябваше да чака до седем и половина сутринта, за да разбере със сигурност коя е последната жертва. Централният филиал на обществената библиотека в Лос Анджелис на Западна пета улица лесно можеше да се нарече вторият му дом, защото прекарваше много време там. Отваряха в десет сутринта, но той познаваше повечето служители и знаеше, че една от тях, Мария Торес от Архивите, винаги отива на работа много рано.

Оказа се прав. Беше виждал лицето на жертвата. Беше минавал покрай снимката й много пъти, докато отиваше в отдел „Изкуство, музика и развлечения“ на втория етаж в библиотеката. Единият й аудиодиск, „Стъпване на пръсти“, беше поставен на средната лавица в изложбата „Ние препоръчваме“ в секцията за джаз. Изложбата гледаше към главния коридор и показваше черно-бяла снимка в едър план на лицето й.

От библиотеката Хънтър отиде в моргата двайсет минути след като доктор Хоув му се обади и му каза, че е приключила с аутопсията. Гарсия вече беше там.

Съдебната лекарка беше изтощена. Никакъв грим не можеше да скрие тъмните сенки под очите й, които сякаш бяха хлътнали по-навътре в черепа й. Кожата й беше бледа, сякаш не беше виждала слънце от месеци. Раменете й бяха прегърбени, все едно й беше трудно да носи някакво невидимо бреме.

— Като гледам, никой от нас не е спал много — отбеляза Карлос, когато видя натежалите клепачи на партньора си, който се приближи до тях на входа на залата за аутопсии. — Звънях ти вкъщи…

— Бях в библиотеката — отвърна Робърт.

Гарсия направи гримаса и погледна часовника си.

— Свършиха ли ти се книгите у дома?

— Знаех си, че съм виждал жертвата. Името й е Джесика Блек. — Той извади компактдиск от джоба си.

Карлос и доктор Хоув погледнаха обложката.

— Вътре има още една снимка — добави Робърт.

Патоанатомът измъкна брошурката и я разгърна.

Там имаше снимка на Джесика в цял ръст, облегнала се на тухлена стена. Китарата й беше подпряна до нея. Беше с черна риза без ръкави, сини дънки и черни каубойски ботуши. Татуировката на дясното й рамо се виждаше ясно. Доктор Хоув веднага разбра, че татуировката е абсолютно същата като на мъртвата жена на масата за аутопсии. Беше я гледала достатъчно дълго.

— Научих коя е преди петнайсетина минути — обясни Хънтър. — Обадих се от колата на оперативния отдел и ги помолих да ми дадат адрес и каквото друго могат да намерят за нея. Ще го проверим, щом излезем оттук. Няма я в списъците на отдел „Изчезнали лица“. Никой не е съобщил, че е изчезнала.

Влязоха мълчаливо в залата за аутопсии, застанаха до масата и впериха очи в лицето на Джесика. Конците бяха извадени от устните й, но белезите бяха останали. Около устата й имаше драскотини. Хънтър разбра, че Джесика си ги е направила сама, докато отчаяно е драла с нокти шевовете. Никой не можеше дори да си представи колко е страдала.

— Оказахме се прави — наруши мълчанието доктор Хоув. — Убиецът я е изгорил отвътре.

Гарсия потрепери.

— Как?

— Използвал е точно каквото мислехме. Пъхнал е в нея сигнална ракета.

Карлос затвори очи и отстъпи назад. От това беше лекият мирис на изгоряла човешка плът в старото депо, от който му стана лошо. Тази миризма не се забравяше. И той не я беше забравил.

— Е, не е точно сигнална ракета, но разновидност — поправи се патоанатомът и посочи дългия плот, където на поднос беше поставена метална тръба, дълга тринайсет сантиметра и с диаметър два и половина сантиметра. — Това е алуминиевата тръба, която извършителят е сложил в жертвата.

Робърт се приближи да я разгледа по-добре. Единият край на тръбата беше запоен. Никой не каза нищо и доктор Хоув продължи:

— Сигналните или предупредителните ракети се намират лесно. Има ги във всяка лодка на пристанището и дори в комплектите за пътна безопасност, които може да се купят навсякъде. Те обаче не са единствените ракети, които може да си вземеш… или да направиш. — Тя млъкна и отново погледна алуминиевата тръба върху подноса.

— Има и топлинни ракети — обади се Хънтър.

Съдебната лекарка кимна.

— Точно така. За разлика от сигналните ракети главната им цел е не да горят ярко и да произведат предупредителен сигнал, а да създадат горещина. — Тя взе тръбата. — По принцип сигналната ракета представлява контейнер, пълен с химични вещества, които произвеждат светлина или топлина, без да има експлозия. И именно това е създал и пъхнал в жертвата убиецът.

— Колко време е горяла? — попита Робърт.

Тя повдигна рамене.

— Зависи какви химични вещества са били използвани и в какво количество. Ще изпратя тръбата за анализ в лабораторията. Не е било необходимо много време. Топлинните ракети горят при абсурдно ниска температура. — Тя бавно потърка лице. — Ала пораженията, нанесени с ветрилообразния нож на втората жертва, са нищо в сравнение с тези тук.

Гарсия си пое дълбоко дъх и пристъпи от крак на крак.

Доктор Хоув обърна тръбата и им показа едно много малко копче в заварения край.

— Същият чувствителен, активиращ се с удар спусъчен механизъм. Щом е стъпила на пода, това нещо е изщракало и е произвело малка искра, която е запалила химичните вещества в тръбата. Нещо като запалка за газова печка.

— Но как може в човешко тяло да пламне и да гори огън? — зачуди се Карлос. — Не се ли нуждае от кислород?

— Така както сигналната ракета се запалва и гори под водата — отговори Хънтър. — Използва оксидиращ агент, който директно подхранва огъня с кислородни атоми. Подводните сигнални ракети съдържат по-силна оксидираща смес, затова макар и в среда без кислород, огънят не угасва.

Гарсия гледаше така, сякаш виждаше извънземен.

Съдебната лекарка кимна.

— Колкото по-концентрирана е оксидиращата смес, толкова по-силно е запалването.

Робърт не беше помислил за това.

— Би ли го превела на обикновен език? — помоли Карлос.

— Щом запали химичното вещество, искрата произвежда… удар, така да се каже. Ударът възпламенява цялата ракета, която обаче не експлодира. Нарича се дефлаграция — бързо и силно горене с отделяне на светлина и топлина, доближаващо се до експлозия. При дефлаграцията се образува мехур от свръхнагрят газ. В случая мехурът се е изстрелял през върха на контейнера като куршум милисекунда преди запалването. Мехурът трябва да се разшири, докато загуби сили и се спука. — Доктор Хоув сви в юмрук дясната си ръка и после бавно я разтвори, имитирайки уголемяването на мехур. — Не нараства много, вероятно само няколко сантиметра, но докато се увеличава, изпарява всичко, до което се докосне.

Гарсия почувства, че отново започва да му се гади.

— Болката, която жената е изпитвала, е… неописуема — потвърди доктор Хоув. — Повечето жертви на пожар умират от вдишването на дима, а не от изгарянията. Белите им дробове се увреждат, защото не могат да обработят дима, и те се задушават — понякога дори преди да почувстват болка от изгорялата си плът. Ала този случай не е такъв. Не е имало пушек. Жената е чувствала болка. — Тя остави металната тръба и въздъхна дълбоко: — Както знаете, втората жертва беше жестоко осакатена отвътре. Страдала е много, но осакатяването е причинило голяма загуба на кръв. Известно е, че когато човек загуби определено количество кръв, организмът се изключва, сякаш заспива зимен сън или е под упойка. Човек се чувства уморен и му е студено, болката преминава и той заспива, преди да умре. Но не и ако гори. Тогава загубата на кръв е минимална. Няма зимен сън или анестезиращ ефект, а само невъобразима болка.