Хищникът

65.

Файловете от камерите от универсалния магазин на господин Уонг приключиха с разкомпресирането. Хънтър не беше сигурен какво се надява да открие на видеозаписите, но предположението на следователя от „Изчезнали лица“, че Кели Дженсън е отвлечена от Санта Моника, или докато е паркирала колата си, или докато е вървяла към жилищната сграда с апартамента си, някак не му се струваше убедително. Дори през нощта булевард „Сан Висенте“ беше твърде оживен. На всеки десет секунди преминаваха коли. Някой можеше да погледне през стъклото по всяко време. Беше прекалено рисковано. Убиецът лесно би избегнал риска, като отвлече Кели от ателието й в много по-спокойния Кълвър Сити. И малкият паркинг отзад представляваше идеално място за отвличане — уединен и слабо осветен. Ако Робърт беше на мястото на похитителя, щеше да отвлече Кели оттам.

Той погледна часовника си. Беше късно. Преди да излезе от кабинета си, Хънтър набързо прочете имейла, който бе получил от Дженкинс, добър приятел от отдел „Архиви и идентифициране“. Съобщението съдържаше цялата информация, която беше поискал за Уитни Майърс и периода й в полицията, но му беше трудно да се съсредоточи. Силното главоболие, което го измъчваше от два часа, се засилваше. Нуждаеше се от храна, но шкафовете и хладилникът в апартамента му от няколко дни бяха празни. Освен това единственото нещо, което можеше да приготвя добре, бяха пуканките, а вече ги ядеше от един месец. Той реши да хапне нещо по-здравословно. Разпечата съдържанието на прикачения файл в имейла на Дженкинс, взе лаптопа и тръгна към колата си.

В „Чичо Келоме“, малък хавайски ресторант в Болдуин Хилс, сервираха най-вкусните скариди в хавайски стил в цял Лос Анджелис. Хънтър харесваше кухнята и отпускащата атмосфера там. А в момента повече от всичко друго искаше да се отпусне, макар и за няколко минути, докато яде любимото си плато със скариди „Вулкан“, фактът, че в заведението имаше достоен за уважение запас от малцово шотландско уиски, беше като премия.

Робърт даде поръчката си на гишето и седна до маса в далечния ъгъл, скрит от често шумния бар. Седна и се хвана за главата. Главоболието му беше толкова силно, та имаше чувството, че черепът му ще се пръсне.

Сервитьорката донесе питието му и го сложи на масата пред него.

— Благодаря — каза той, без да я поглежда.

— Няма проблем, но ако искаш материалите, които ти обещах, ще трябва да ми върнеш картата на частен детектив.

Хънтър вдигна глава толкова бързо, че за част от секундата зрението му се изпълни със замъглени петна. Очите му бързо се фокусираха върху лицето на Уитни Майърс.

Тя се усмихна.

Робърт обаче остана сериозен.

— Може ли да седна? — попита Майърс и без да чака покана, дръпна стола срещу него.

Хънтър не можа да не й се възхити. Изглеждаше различно тази вечер. Косата й беше разпусната и падаше на раменете. Беше облечена в тъмносив костюм с тясна пола. Най-горното копче на сакото й беше разкопчано и отдолу се виждаше бяла копринена блуза. Гримът й беше толкова лек, че беше почти незабележим, но умело подчертаваше чертите й. Робърт забеляза, че мъжете на масата вдясно се обърнаха да я огледат. На двама още малко и щяха да им потекат лигите. Той погледна чашата пред себе си и после отново впери очи в Майърс.

— „Балвени“, дванайсетгодишно малцово уиски — обяви тя и допря чаша до неговата. И тя пиеше същото. — Винаги е удоволствие да намериш и друг, който цени хубавите питиета.

Хънтър сложи ръце на масата, но не каза нищо.

— Изглеждаш разстроен. Съжалявам. — Майърс посочи раната над веждата му и после допря длан до лявата страна на тялото си. — Ти се оказа прав. Ребрата ми не са счупени, но са адски натъртени.

Той продължаваше да мълчи, но това, изглежда, не я притесняваше.

— Трябва да призная, че досието ти е страхотно. Вундеркинд. Истина ли е? — Тя направи гримаса. — Учил си в престижното училище „Мирман“ със стипендия за свръхнадарени деца и си взел цялата програма само за две години. След това Станфорд, пак със стипендия. На двайсет и три години си получил докторска степен по анализ на престъпното поведение? Забележително.

Хънтър продължаваше да мълчи.

— Станал си детектив за рекордно време — рече Майърс — и веднага са те повикали в отдел „Обири и убийства“… Виж, това наистина е забележително. Сигурно си целунал много задници или си смаял някои важни хора.

Той мълчеше.

— Сега си детектив в знаменитата специална секция „Убийства“ и повечето ти колеги те наричат „зомбито-взвод“. — Тя се засмя. — Симпатичен прякор. Сам ли си го измисли?

Майърс продължи да бъбри, без да се притеснява от липсата му на реакция.

— Специалността ти са престъпления, извършени с изключително насилие, и си арестувал изумително много извършители. Учебникът ти е задължително четиво в Националния център за анализ на тежки престъпления във ФБР. Пропуснах ли нещо?

Хънтър не беше писал учебник, но единият от професорите му в университета беше толкова смаян от докторската му дисертация по престъпно поведение, че я изпрати на свой приятел в Академията на ФБР във Вирджиния и той я предаде на директора. Няколко седмици по-късно младият Робърт Хънтър беше поканен в Куонтико да изнесе лекция пред опитни офицери и инструктори. Еднодневната беседа прерасна в едноседмичен семинар и накрая директорът помоли Хънтър за разрешение да използва докторската му дисертация като материал за подготовка на всички оперативни агенти. И оттогава никой не завършваше Куонтико, без да я прочете.

— Прочела си историята на живота ми — най-сетне продума. — Сигурно си прекарал доста скучни минути.

— Напротив. Видя ми се много интересна. — Тя отново се усмихна. — Въпреки че има странна празнота, сякаш си изчезнал от лицето на земята за две години. Никъде няма нито дума информация за теб. А моят изследователски екип е най-добрият.

Хънтър не отговори.

— Искам да те питам защо, по дяволите, си станал ченге? С такава биография може да бъдеш във ФБР, Агенцията за национална сигурност, ЦРУ — където поискаш.

— Вманиачила си се да ми търсиш нова работа?

Тя се усмихна.

Сервитьорката донесе платото със скаридите и щом се отдалечи, Робърт отмести очи от чашата си и насочи поглед към Майърс.

— Поръчах си портокалов сок.

— Знам — небрежно отговори тя, — но и без това щеше да си поръчаш уиски. Просто ти спестих време. Сигурно си гладен. Платото е огромно.

— Ако искаш, вземи си.

Уитни поклати глава.

— Не, благодаря. Хайде, яж.

Хънтър потопи голяма скарида в купичка с горещ сос и отхапа.

Майърс изчака няколко секунди.

— Ако си толкова добър, колкото пише в досието ти, тогава и ти си ме проучил и вече знаеш, че излъгах.

Робърт кимна.

— Няма бивше гадже.

Тя се втренчи в него.

— Но ти го знаеше още вчера, нали?

— Да.

— Щом си разбрал, че лъжа, защо не ме арестува?

— Нямаше смисъл. Ти си била ченге. Знаеш, че няма как да те принудим да ни кажеш кой е клиентът ти. Ако не искаш да ни съдействаш, само щяхме да си загубим времето. А времето е нещо, което нямам. Наречи го професионална благосклонност.

Майърс се усмихна.

— Глупости. Решил си сам да разбереш за кого работя. Но не е било лесно, нали?

Двамата се втренчиха един в друг.

— Причината да бъда в апартамента на Кели Дженсън снощи беше, че исках да проверя предчувствието си — най-после призна Уитни и отпи от уискито си.

— И какво беше предчувствието ти?

— Мисля, че изчезването на Кели и изчезването на жената, която търся, са свързани.

Хънтър остави вилицата си.

— В апартамента й обаче не намерих нищо, което да потвърди предчувствието ми. Тя не е била отвлечена оттам. Но в двата случая има други сходства, които е трудно да подмина.

— Какви други сходства?

— Колко са жертвите досега? И този път говоря сериозно. Ако искаш да знаеш онова, което аз знам, ще трябва да говориш пред мен.

Робърт се облегна назад и избърса устните си със салфетка.

— Кели Дженсън е втората жертва.

Майърс кимна и сложи на масата снимка на привлекателна брюнетка.

— Това ли е първата жертва? — попита тя и затаи дъх.

Хънтър погледна снимката. Съдейки по външността, жената можеше да е Лора или сестра на Кели. Той поклати глава.

— Не… Коя е тази?

Уитни изпусна дъха си.

— Не е в списъците на изчезналите хора. Баща й се опитал да я регистрира за изчезнала, но отделът я проверява в списък от шест точки. Тя отговаря само на едно условие, затова не били готови да започнат да я издирват веднага.

— Коя е тя?

Майърс се облегна назад.

— Името й е Катя Кудрова, цигуларка, концертмайстор в Лосанджелиската филхармония.

— Музикантка?

— Да. Първата жертва Лора Мичъл ли се казва?

Беше очевидно, че Уитни си е свършила работата по отношение на изчезналите лица.

Тя зачака.

— Да. Лора Мичъл е първата жертва, която открихме.

Майърс докосна устни.

— Била е художничка. Извършителят убива хора на изкуството, артисти.

— Чакай малко. Твърде рано стигаш до това заключение. Артист обхваща много области. Ако ще вървим в тази посока, тогава ще трябва да включим балерините, актрисите, скулпторите, фокусниците, жонгльорите… Списъкът е дълъг. Засега той е отвлякъл и убил две художнички и знаем само това. Фактът, че професията на Катя Кудрова попада в огромната категория артист, е чисто съвпадение на този етап. — Робърт почука с пръст по снимката на масата. — Кога е изчезнала?

— Преди четири дни. Лора е изчезнала около седмица след Кели, нали?

— Добра си с имената и датите.

— Да, така е. Тогава нямаме конкретен период между отвличане и убийство?

— Нямаме? Ние?

Уитни го погледна гневно.

— Катя Кудрова продължава да бъде мой личен случай. В момента тя се води за изчезнало лице, а не жертва на убийство. Днес проучвах миналото на Катя и Кели. — Тя сложи папка на масата. — Освен че са на едни и същи години и имат еднакви физически характеристики, те нямат абсолютно нищо общо помежду си. Никаква значима връзка.

Хънтър пак не каза нито дума.

Майърс се наведе към него.

— Повярвай ми, Робърт, последното, което искам, е да работя с полицията. Но единственият начин да добием по-добра представа дали вашият психопат е отвлякъл Катя, без да губим ценно време, е да споделим каквото знаем. — Посочи папката, която беше оставила на масата. И подходящата дума тук е споделяне. Затова, ако ти кажа какво знам, и ти ще ми кажеш какво знаеш. И дори не си помисляй да се оправдаваш с тъпотии от сорта на класифицирана информация. Не съм репортер. И ще загубя колкото теб, ако изтече информация по случая. И двамата искаме едно и също — да хванем копелето. Твоите жертви вече са мъртви. Катя може би още е жива. Наистина ли искаш да губиш време?

След като прочете досието на Уитни Майърс, което Дженкинс му изпрати, Робърт не се изненада, че тя не желае да му даде безплатно информация за разследването си.

Двамата дълго се гледаха мълчаливо. Тя усилено се опитваше да разгадае изражението му, но определено не очакваше следващия му въпрос.

— Ти ли ги уби?