Хищникът

66.

Неловкото мълчание продължи. Никой не помръдна, нито отмести поглед от другия. Но сърдечността на Уитни се изпари.

Робърт беше прочел цялата информация, за последния случай на Майърс в полицията.

Преди няколко години я бяха повикали да се опита да реши ситуация, развила се на небостъргач в Кълвър Сити. Десетгодишно момче беше успяло да се покатери на покрива и бе седнало на ръба, осемнайсет етажа над земята. Били не отговарял на никого и никой не искал да се приближи до него. Родителите му били загинали в автомобилна катастрофа, когато бил само на пет, и оттогава живеел с леля си и чичо си, които му станали законни настойници. В онзи следобед те излезли и оставили детето само в апартамента.

Били не страдал от психично заболяване, но съседите, които го познавали, казали, че винаги бил тъжен, никога не се усмихвал и не играел с другите деца.

Майърс не видяла друг начин, освен да наруши протокола и да се качи на покрива, без да чака пристигането на подкрепления.

В доклада пишеше, че тя убеждавала Били само десет минути, после момчето станало и скочило.

Уитни се разстроила толкова много, че се наложило да си вземе отпуск, но отказала да говори с полицейския психолог. Два дни след произшествието чичото и лелята на Били се хвърлили от същото място. Китките им били закопчани заедно с белезници. Заключението щяло да бъде самоубийство на двама покрусени от скръб настойници, ако не бил фактът, че трима съседи видели жена, отговаряща на описанието на Уитни Майърс, да излиза от сградата минути след като Анджела и Питър паднали на земята.

— Питър и Анджела Феърфакс — поясни Хънтър.

— Да, знам за кого говориш — отвърна тя.

— Ти ли ги бутна от покрива?

— Какво общо има това с изчезналите жени, по дяволите?

Робърт най-после отпи от уискито си.

— Ти ме помоли да споделя информация за текущо разследване с човек, когото познавам съвсем отскоро. Била си ченге и знаеш, че протоколът не го разрешава. Аз обаче нямам нищо против да го наруша, ако това означава да се приближа до залавянето на убиеца. Проблемът е, че в досието ти пише, че е много вероятно ти да си сложила белезници на двама невинни човека и после да си ги хвърлила от покрива на осемнайсететажна сграда. Ако наистина си непредсказуема, разговорът приключва тук и сега. — Той извади от джоба си картата й на частен детектив и я сложи на масата пред нея.

Майърс не посегна да я вземе. Погледът й изгаряше Хънтър.

— Ти как мислиш?

Той леко повдигна вежди.

— В твоето досие пише, че преценяваш добре характера на човека, затова искам да знам дали мислиш, че може да съм блъснала двама невинни човека от покрив.

— Не съм дошъл да те съдя, но искам да чуя истината — от теб, а не от досие, написано от отдел „Вътрешни разследвания“ и полицейския психолог.

— Аз пък искам да чуя твоето мнение — предизвикателно отвърна тя. — Мислиш ли, че съм бутнала двама невинни човека от сграда?

Служебната характеристика на Майърс до произшествието на покрива беше безупречна. Тя бе работила много усилено да стане детектив и се гордееше с това. И беше една от най-добрите. Резултатите от работата й го доказваха. Дори след като беше напуснала полицията и бе станала частен детектив, успехът й беше голям. Хънтър знаеше, че хората като нея не превъртат и не изгубват ума и дума ей-така изведнъж. Той се замисли и после се наведе напред.

— Смятам, че си си позволила да се въвлечеш лично в случая — изрече Робърт. — Но си била опитен детектив и затова сигурно е станало нещо, което те е разтърсило силно. Предполагам, че си подозирала, че в онова семейство става нещо много лошо, по-точно с Били, но не си имала достатъчно доказателства да го подкрепиш. Мисля, че си се опитала да изтръгнеш обяснение от настойниците на Били, но нещата са се объркали жестоко.

Уитни не реагира.

— Ако съм прав… тогава вероятно и аз бих направил същото.

Тя бавно отпи от уискито, без да откъсва поглед от Хънтър, и после остави чашата си на масата. Той издържа погледа й, без да трепне.

— Анджела Феърфакс скочи — спокойно каза Майърс.

Хънтър зачака.

— В онзи ден аз първа реагирах на евентуалното самоубийство. Отидох там за две минути и веднага наруших протокола. Нямах избор. Нямах време да чакам подкрепления. Не знаех нищо за момчето. Качих се на покрива и видях, че е провесило крака от ръба на сградата. Седеше там с плюшеното си мече и рисуваше нещо в скицника си. Били беше дребничък. Изглеждаше толкова крехък… и уплашен. И затова не можех да чакам подкрепления. Някой по-силен повей на вятъра щеше да го отнесе като хвърчило. — Уитни прибра кичур коса зад ухото си. — Плачеше. Попитах го защо седи там. Отговори, че рисува. — Тя пак отпи от уискито си. — Казах му, че мястото не е много безопасно да седи и да рисува. И знаеш ли какво ми отговори?

Робърт не продума.

— Каза, че било по-безопасно, отколкото апартамента, когато чичо му е у дома. Мама и татко много му липсвали. Не било честно да умрат в катастрофа, а той да не е с тях. Те не го наранявали като чичо му Питър.

Буца заседна на гърлото на Хънтър.

— Видях, че момчето страда — продължи Майърс, — но най-важното беше да го дръпна от ръба. Говорех му и бавно пристъпвах към него, за да го хвана. Попитах го какво рисува. Той откъсна листа от скицника и ми го показа. — За пръв път очите й се отместиха от Робърт. — Рисунката беше на стаята му, много семпла, чертички и човечета с несиметрични лица. Имаше легло с малко дете. — Тя млъкна и преглътна. — Върху него лежеше голям човек.

Детективът слушаше внимателно.

— И после се шашнах. До леглото имаше фигура на жена.

— Леля му е знаела — отбеляза Робърт.

Майърс кимна и очите й се замъглиха.

— Те му бяха настойници. Трябвало е да се грижат за него, а са го изнасилвали. — Тя изпи остатъка от уискито си на един дъх. — Обещах на Били, че ако слезе от покрива и дойде с мен, чичо му никога повече няма да го наранява. Той не ми повярва. Накара ме да се прекръстя и да се закълна, че ако не го направя, ще умра. И тогава Били каза, че ми вярва, защото съм полицай, а полицаите не лъжат и помагат на хората. Стана и се обърна към мен. Предложих му ръката си и той протегна малката си ръчичка да я хване. И в същия миг се подхлъзна.

— Не е скочил, както пише в доклада.

Уитни поклати глава.

Двамата се умълчаха.

Сервитьорката дойде и се намръщи, като видя неизядените скариди.

— Нещо не е ли наред с храната?

— Какво? О, не — отговори Хънтър. — Фантастична е. Още не съм приключил. Дайте ми още няколко минути.

— Аз искам още едно „Балвени“, дванайсетгодишно — рече Уитни.

Сервитьорката кимна и отмина.

— Хвърлих се към него — продължи Уитни. — Пръстите ми докоснаха ръчичката му, но не можах да го хвана. Беше толкова крехък, че тялото му се разпадна, когато тупна на земята.

Робърт прокара пръсти през косата си.

— Два дни събирах смелост да се върна в сградата, от която падна Били. Всъщност мисля, че не събирах кураж, а омраза. Не исках самопризнания, а да им дам урок. Исках да изпитат поне частица от страха на Били. — Тонът й изведнъж стана гневен: — Той беше десетгодишно дете, толкова наранено и уплашено, че предпочиташе да скочи от покрива на висока сграда, отколкото да се върне при семейството, което би трябвало да го обича. Ти си психолог и знаеш, че децата не би трябвало да се самоубиват. Не би трябвало дори да знаят какво означава това.

Сервитьорката донесе уискито и го остави на масата.

— Отидох в апартамента им и ги обвиних. Анджела се разплака, но Питър беше студен като айсберг. Изобщо не му пукаше. И тогава нещо ме прихвана. Принудих ги да се закопчаят с белезници и ги заведох на покрива, на същото място, откъдето падна Били. И се случи.

Хънтър се наведе напред, но не каза нищо. Остави я да говори.

— Анджела се разрида неудържимо, но не защото беше уплашена. Вината в нея експлодира и тя ми разказа всичко. Много се срамувала от себе си, но се ужасявала от онова, което Питър може да стори на нея и на Били, ако каже на някого. Питър изнасилвал и биел и нея. Мислела да вземе Били и да избягат, но нямало къде да отиде. Нямала пари, нито приятели и семейството й не се интересувало от нея. И тогава Питър превъртя. Изкрещя й да млъкне и я зашлеви през лицето. Едва не го застрелях. — Тя отпи от уискито. — Анджела обаче ме изпревари. Плесницата не я уплаши. Заяви, че й е писнало да се страхува и да бъде безпомощна, но вече нямало да бъде така. Погледна ме. Очите й решително блестяха. Каза: „Благодаря ви, че най-после ми давате възможност да направя нещо. Много съжалявам за Били.“ После неочаквано се хвърли от покрива и повлече Питър, тъй като бяха оковани един за друг.

Робърт се вгледа изпитателно в Уитни, търсейки признаци на лицемерие — бързи движения на лицето и потрепване на очите, но съзря само тъга.

— Анджела беше едра и силна жена, а Питър — висок и слаб. Не го очакваше. Тежестта й го дръпна като кран, но той успя да я удържи няколко секунди, достатъчно дълго, за да ме погледне и да ме помоли да му помогна. Аз обаче се обърнах и отминах.

Двамата седяха, без да разговарят, докато Хънтър се замисли върху разказа й.

— Е, какво ще кажеш? Мислиш ли, че лъжа? — попита Майърс.

Ето защо Уитни не беше разказала за тези събития на никого от разследващите случая й преди години. Робърт знаеше, че никой от следователите от отдел „Вътрешни разследвания“ нямаше да й повярва. Напротив, щяха да я разпънат на кръст, че е търсила отмъщение.

— Както споменах, и аз бих направил същото — отговори той.