Хищникът

71.

Лошият късмет на Робърт обхващаше всеки аспект на разследването като заразна болест. Документалните филми, които бяха взели от телевизия „Изкуство и развлечения“, не разкриха нищо. Брайън Коулман се оказа прав за продукцията на „Красотата на платната“, филмът беше нискобюджетен. Лора Мичъл и Кели Дженсън се появяваха, но за не повече от няколко минути. Говореха предимно как животът на Западния бряг влияе върху начина, по който рисуват.

Както Коулман беше казал, по-голямата част от филма бе съсредоточена върху Мартина Грийн, дъщерята на предишния директор на телевизията, и всичко приличаше по-скоро на рекламен клип. Освен Мартина, Лора и Кели участваха още две художнички — едната естествено руса като Мартина. Другата беше много по-възрастна — на петдесет и няколко години. Хънтър разговаря и с двете. След това никоя не беше виждала или говорила с Лора или с Кели. И никоя не позна Джеймс Смит на снимката, която Робърт им показа.

Разследващият екип проверяваше миналото на всеки, чието име беше включено в списъка на екипа и участниците в „Красотата на платната“. Всички проверени досега бяха отхвърлени като евентуални заподозрени, но списъкът беше дълъг.

В другите три документални филма, които получиха от „Изкуство и развлечения“, бяха заснети художнички от цялата страна, но никоя от тях не беше брюнетка на трийсетина години.

От лабораторията на доктор Хоув потвърдиха, че прахът под ноктите на Кели Дженсън е смесица от хоросан и червена глина, от която се правят обикновените тухли. Това означаваше, че тя можеше да е държана къде ли не — от собственоръчно построен подземен бункер до вътрешна стая или външен гараж.

Не помогнаха и камерите за наблюдение на уличното движение. Най-близката беше на километър и половина от ателието на Кели Дженсън. Понтиакът й не беше забелязан в нощта на изчезването й. Капитанът от Южното бюро на „Контрол на автомобилния транспорт“ обясни, че повечето камери в града се активират, когато някоя кола мине на червено или наруши ограничението за скоростта. Не снимали денонощно. Правели го само камерите, поставени на стратегически места на главни пътища, авенюта и магистрали. Основната им функция била да предупреждават пътната полиция за задръствания и катастрофи.

Рано в утрото на изчезването на Кели камера в Санта Моника беше заснела колата й, докато пътува на запад по булевард „Сан Висенте“, по посока към дома й. Но нямаше камери по целия булевард. Автомобилът изчезна, когато се приближи до последната отсечка, водеща към плажа.

Както ги беше помолил Хънтър, криминалистите взеха колата от Санта Моника и претърсиха всеки сантиметър от вътрешността и багажника. Намериха косми от косата на Кели Дженсън. Няколкото черни влакна, които откриха на шофьорското място, съвпадаха с онези на стената зад голямата картина в апартамента на Лора Мичъл. Бяха от същата вълнена шапка. По тях нямаше отпечатъци.

Наближаваше полунощ и за пръв път от началото на пролетта небето беше облачно. От север се задаваха заплашителни дъждовни облаци и силни ветрове, носейки със себе си непогрешимата миризма на влажна трева и пръст. Хънтър седеше в хола си и четеше докладите за професионалния и личния живот на Лора, Кели и Катя, които му беше дал разследващият екип. Биографиите им бяха съвсем различни. Освен че си приличаха на външен вид и бяха артисти по професия, разследващият екип не беше открил други връзки между трите.

Лора произхождаше от преуспяло семейство. Баща й Рой Мичъл бе започнал живота си в беден квартал. Като малък беше избягал от родителите си, които го насилвали и малтретирали, и се беше хранил с остатъци от кофи за боклук в задни улички на хотели и ресторанти. Бил само на четиринайсет, когато започнал да продава изхвърлени книги втора употреба, които купувал от персонала на хотели. На осемнайсет отворил първата си книжарница и оттам бизнесът му процъфтял. Автобиографията му „Книги от задните улички“ била дванайсет седмици на върха на американската класация за документална литература и останала още трийсет и три в най-добрите двайсет и пет. На двайсет се оженил за младата адвокатка, която му помогнала да основе бизнеса си с книгите. Лора била по-малката от двете им деца.

От друга страна, Кели беше водила доста еднообразен живот. Родена в малко, набожно семейство в Монтана, тя била обречена да стане поредната домакиня в Щата на съкровищата и да се грижи за съпруг, деца и градина. Учителят й по рисуване забелязал таланта й и години наред настоявал, че Кели трябва да развива дарбата си.

Семейството на Катя беше най-богатото от трите, но тя никога не бе разчитала на това. Станала цигуларка по свое желание и колкото и пари да имали родителите й, талантът и всеотдайността не може да се купят. Всичко, което постигнала, се дължало на усилена работа.

Робърт остави доклада и протегна ръце, а после си наля малцово уиски. Този път се нуждаеше от нещо успокояващо и ароматно. Очите му се спряха на бутилката „Балблеър“ от 1997 година в барчето му и той взе решение. Пусна кубче лед в чашата и го чу как се напука, щом се потопи в гъстата течност с цвят на пчелен мед. Поднесе чашата към носа си и вдъхна приятното ухание на ванилия и дъб. Отпи и преди да преглътне, остави алкохолът да стигне до всяко ъгълче на устата му. Ако раят имаше вкус, сигурно беше този.

Хънтър се втренчи през прозореца в града, който така и не разбираше и който ставаше все по-безумен с всеки изминал ден. Как би могъл някой да разбере лудостта, обзела този град?

Заваля дъжд. Погледът му се отмести към досиетата и снимките, разпръснати върху масичката за кафе. Лора и Кели го гледаха с изпълнени с ужас, умоляващи очи. Усмивките им на парцалени кукли бяха гротескно очертани от грубите шевове и черния конец.

Чук, чук.

Хънтър се намръщи. Очите му се стрелнаха първо към вратата на стаята и после бързо към часовника му. Беше късничко за гости. Освен това не си спомняше кога за последен път някой бе почукал на вратата му.

Чук, чук, чук. Този път звукът беше по-настойчив.