Хищникът

81.

Джеймс Смит седеше сам в стая номер две за разпити на втория етаж в Паркър Сентър. Ръцете му бяха оковани в белезници. Беше ги сложил пред себе си на металната маса и притеснено стискаше пръсти. Очите му бяха втренчени в отсрещната стена, сякаш гледаше някакъв невидим филм на екран, който само той виждаше.

Хънтър, Гарсия и капитан Блейк го наблюдаваха от другата страна на еднопосочното стъкло в съседната стая. Робърт беше скръстил ръце и внимателно наблюдаваше движенията на очите и лицето на Смит.

— Той не е нашият човек — отсече.

— Какво? — обезпокоено попита Блейк. — Това е първата конкретна улика, която успяхме да проследим, откакто намерихме първата жертва, и след като Джонатан умря без причина в залата за аутопсии преди седем дни. Дори още не си разговарял с него.

— Не е необходимо. Той не е убиецът, когото търсим.

— И как го разбра? — Тя сложи ръце на кръста си. — Или ще ми кажеш, че освен способността ти да четеш по устните, си и ясновидец?

— Знаеш ли къде е бил арестуван, капитане?

Блейк погледна Карлос, който повдигна рамене.

— Още не съм прочела доклада за ареста му. Защо питаш?

— Бил е арестуван в Лейкуд — отговори Хънтър.

— Е, и?

— На ъгъла близо до апартамента на Лора Мичъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Арестуван е, защото казах на оперативния отдел да изпратят два екипа цивилни полицаи да наблюдават жилището й.

Капитанът се намръщи.

— Кога го направи?

— След като говорих с него по телефона.

— Знаел си, че той ще се върне там?

— Подозирах, че наблюдава апартамента й.

— Наблюдава го? Защо?

— Защото съзнанието му отказва да повярва, че нещо се е случило с Лора Мичъл. Искал е да провери.

Блейк погледна Гарсия и после отново се втренчи в Хънтър.

— Започни да говориш смислено, Робърт. Крайно време е.

Той най-после се обърна с лице към Блейк.

— Когато говорихме по телефона, Смит ме помисли за детектив от отдел „Измами“.

— Отдел „Измами“? Защо?

— Защото това е неговото престъпление, капитане. Представя се за друг. Знаем, че Джеймс Смит не е истинското му име. Въпреки това той е успял да си вземе шофьорска книжка, лична карта, карта за библиотеката и може би дори паспорт, всичките с фалшива самоличност. Тези провинения може да му донесат присъда от една до пет години, но както самият той ми каза по телефона, не са достатъчно, за да възбудят голямо разследване. Затова Смит не може да проумее защо снимката му е публикувана във вестниците и защо го преследваме. Щом разбра, че съм от отдел „Убийства“, той се поколеба и после в гласа му настъпи промяна.

— Каква?

— Безпокойство… страх, но не за себе си или че ще го хванат.

Барбара изглеждаше объркана.

— Поколеба се, защото отначало не можеше да проумее защо отдел „Убийства“ го издирва. Но както всички знаем, Смит съвсем не е глупав и бързо осъзна, че трябва да е свързано с манията му.

— Лора Мичъл — досети се Гарсия.

Партньорът му кимна.

— Знаем, че двамата са разменили телефонните си номера на изложбата. Проверихме записите от мобилния телефон на Лора. Само два дни преди предполагаемото време на изчезването й тя е получила обаждане от телефонен автомат в Белфлауър.

— Съседният квартал на Норуок — отбеляза Блейк. — Апартаментът на Смит е в Норуок, нали?

Детективите кимнаха.

— Само едно обаждане ли?

— Да. Предполагам, че в онзи ден те са говорили и може би са се уговорили пак да разговарят по-късно през седмицата или дори да се срещнат някъде. Тя не е отишла, нито е отговорила на следващото му обаждане. Той е продължил да я търси. Разтревожил се е. Когато споменах отдел „Убийства“ по телефона, на Смит му бяха нужни само няколко секунди да направи връзката.

— И е започнал да наблюдава дома на Лора Мичъл, с надеждата да я зърне и да се увери, че тя е добре — допълни Карлос.

— И аз си помислих, че ще го направи — съгласи се Робърт.

— Не смятате ли, че е постъпил тъпо за човек, който не е глупав? — попита Блейк. — Поне ми кажете, че не е подозирал, че апартаментът е под наблюдение.

— Ти видя снимките в стаята му, нали? Той е обсебен от Лора Мичъл от години. Манията му е чиста и неувяхваща любов и надделява над трезвото мислене. Разбира се, Смит е знаел, че е опасно да ходи там и че може да го заловят, но не е можел да превъзмогне желанието си. Трябвало е да разбере, да се увери, че тя е добре.

— Нещо като пристрастеност?

— По-силно от пристрастеност, капитане. Натрапчив, непреодолим импулс. — Хънтър се обърна към полицая в стаята: — Той поиска ли адвокат?

— Още не. Иска да говори с теб.

Всички погледи се насочиха към Робърт.

Той се втренчи в Джеймс Смит.

— Добре.