Хищникът

83.

Хънтър се наплиска със студена вода и се вгледа в умореното си лице в огледалото. Джеймс Смит бе поискал адвокат. Каквото и да се случеше, без реално доказателство за връзка между Джеймс и Лора, полицията можеше да го задържи без обвинение най-много четирийсет и осем часа. Капитан Блейк вече говореше с прокуратурата да обвинят Смит в измама и използване на чужда самоличност. Така щяха да го приберат за по-дълго, поне докато не научеха повече за него, историята му и къде е бил в нощите на трите убийства.

Робърт излезе от стаята за разпити и най-после успя да се свърже с Марк Стратън, гаджето на Джесика Блек. В подобни ситуации не можеше да разчита на опита си. Нямаше лесен начин да каже на някого, че животът му е разбит и че жесток убиец е отнел любимия му човек. Хората понасяха загубата и болката по различен начин, но никога не беше лесно.

Хънтър не съобщи всички подробности по телефона и сведе информацията до необходимия минимум. Не се изненада, че отначало Стратън помисли, че обаждането е шега, крайно гаден номер на някой от приятелите му. Мнозина от тях бяха прословути с черния си и отвратителен хумор. Робърт знаеше, че отказът да повярваш е най-често срещаната реакция към тъжните новини. Когато най-после осъзна какво се е случило, Стратън рухна като повечето хора. Хънтър беше сломен по същия начин, когато детектив от отдел „Убийства“ почука на вратата и му съобщи, че банков обирджия е застрелял баща му в гърдите.

Робърт плисна още малко вода на лицето си и намокри косата си. Мракът, спотайващ се в него, беше дълбок и непрогледен.

Стратън беше казал, че ще се върне в Лос Анджелис, колкото може по-скоро — по някое време днес — и че веднага ще му се обади. Трупът на Джесика Блек трябваше да бъде официално идентифициран.

Гарсия четеше нещо на екрана на компютъра си, когато Робърт влезе в кабинета и се приближи до бюрото си.

— Добре ли си? — попита Карлос. Разбираше колко трудни са тези обаждания.

Той кимна.

— Да. Само трябваше да се разхладя, това е всичко.

— Сигурен ли си? Не изглеждаш добре.

Хънтър отиде до таблото със снимките и за пореден път разгледа фотографиите на трите жертви.

— Робърт — извика Гарсия.

Хънтър се обърна към него.

— Интервалът между отвличането и убийствата на жертвите намалява.

— Да, забелязах — съгласи се Карлос. — Кели Дженсън е отвлечена първа и е била убита три седмици по-късно. Лора Мичъл е била похитена седмица след Кели, но е умряла първа. Още не знаем със сигурност, но Джесика Блек е изчезнала преди не повече от пет дни, а я откриха мъртва вчера. Периодът намалява от седмици на дни. Или Джесика Блек не е загубила време да премахне илюзиите му, или той е загубил търпение.

Робърт не каза нищо.

Гарсия се облегна назад и се почеса по брадичка.

— Тъкмо проверявах резултатите от националното издирване на жертви брюнетки със зашити устни и полови органи, или и двете.

— И?

— Нищо, по дяволите. Повечето случаи датират от четиринайсет-петнайсет години. По-назад нямаме нищо.

Хънтър се замисли.

— Мамка му.

— Какво?

— Полицейските архиви започнаха да се дигитализират… кога? Преди десет-дванайсет години?

— Нещо такова.

— Проблемът е, че броят на случаите всеки ден е толкова огромен, че повечето полицейски участъци в страната нямат достатъчно бюджет и персонал да работят с данните преди това. Повечето случаи, по-стари от петнайсетина години, вероятно стоят в кашони и тънат в прах в складове в мазета. Проучванията в базата-данни никога няма да стигнат до тях.

— Страхотно. И дори да сме прави, но да се е случило преди повече от петнайсет години, няма да разберем.

Робърт вече пишеше на клавиатурата на компютъра си.

— Полицейските досиета и бази-данни може и още да не са качени изцяло в компютри, но…

Карлос зачака, но партньорът му не довърши изречението си.

— Но какво?

— Но вестниците са качени. Колко съм глупав. Трябваше да търся и в националните новинарски архиви.

Двамата дълго се ровиха в интернет и базите данни на определени вестници и прочетоха всичко, което се появи според критерия на търсенето им. След три и половина часа Гарсия започна да чете статия отпреди двайсет години в местен вестник и по гърба му полазиха ледени тръпки.

— Робърт — извика той, подпря лакти на бюрото, преплете пръсти, присви очи и се вгледа в екрана. — Мисля, че открих нещо.