Хищникът

7.

Всички вече си бяха тръгнали, когато Гарсия остави Хънтър при колата му. Месарницата все още беше оградена с жълта полицейска лента. Само един полицай пазеше входа.

Карлос знаеше, че партньорът му бавно и щателно ще огледа всеки възможен детайл в магазина.

— Ще се върна и ще видя какво ще мога да науча от снимките и базата-данни за изчезнали лица. Както ти каза, най-важното на този етап е да идентифицираме жертвата.

Робърт кимна и слезе от колата.

Противната смрад като че ли се беше засилила. Той показа значката си на полицая и влезе в месарницата за втори път тази вечер.

Вратата се затвори зад него и Хънтър остана в черен като в рог мрак. Запали фенерчето си и почувства прилив на адреналин. Всяка негова стъпка беше придружена от трясък на стъкла или хрущене на нещо влажно под краката му. Робърт мина покрай стара хладилна витрина за месо и се приближи до вратата в дъното. В същия миг чу бръмчене на мухи.

Другата стая беше просторна и свързваше предната част на магазина със стаичката с фризери отзад. Хънтър спря на прага и се помъчи да се пребори с вонята на разложение. Стомахът му го умоляваше да си тръгне и заплашваше всеки момент да изригне. Накара го да се задави и да се закашля силно няколко пъти. Нямаше голяма полза от хирургичната маска.

Той бавно обходи стаята с лъча на фенерчето. До отсрещната стена имаше два грамадни метални умивалника, а вдясно от тях — огромен хладилник от пода до тавана. По лавиците свободно припкаха плъхове.

Робърт изкриви лице от погнуса.

— Винаги трябва да има плъхове — измърмори той. Мразеше ги.

Пренесе се назад в миналото, когато беше осемгодишен.

Докато се връщаше от училище, две по-големи хлапета го спряха и му взеха кутията за обяд с рисунка на Батман. Беше подарък от майка му за рождения му ден предишната година, само няколко месеца преди ракът да му я отнеме. Кутията беше най-ценното му притежание.

След като известно време го дразниха, като си подхвърляха кутията, хулиганчетата я ритнаха в канал без решетка.

— Отиди да си я вземеш, глухчо.

Смъртта на майка му се отрази съкрушително на Робърт и баща му и справянето с живота след нея се оказа особено трудно. Няколко седмици, докато болестта напредваше, Робърт седеше сам в стаята си, слушаше отчаяните й ридания и чувстваше болката й като своя. Когато тя най-сетне почина, Робърт започна да страда от остра загуба на слуха. Това беше психоматичен начин на организма му да се изолира от скръбта. Временната му глухота го направи още по-лесна мишена за гаменчетата. За да не бъде отхвърлен още повече от другите, той се научи сам да чете по устните. За две години слухът му се възстанови със същата лекота, с която беше изчезнал.

— Отиди да си я вземеш, глухчо — повтори по-голямото от двете момчета.

Робърт не се поколеба и забърза надолу по металната стълба, сякаш животът му зависеше от кутията. Хулиганчетата искаха да направи точно това. Те бутнаха капака върху шахтата и избягаха, като се смееха.

Робърт намери кутията за обяд на дъното и се изкатери по стълбата, но колкото и да се опитваше, нямаше физическата сила да отмести капака. Вместо да се паникьоса, той се върна долу и тръгна по тунелите на канализацията. Щом не можеше да излезе по същия път, по който беше влязъл, трябваше да открие друг изход.

Притиснал кутията плътно до гърдите си, Робърт тръгна в сумрачния тунел. Извървя петдесетина метра в мръсната, воняща отпадъчна вода, когато усети, че от тавана падна нещо върху гърба му и задърпа ризата му. Той инстинктивно протегна ръка към него, сграбчи го и го захвърли колкото можа по-надалеч от себе си. Нещото цамбурна във водата зад него и Робърт най-после видя какво е.

Плъх, голям колкото кутията му.

Робърт затаи дъх и бавно обърна лице към стената вдясно, където пъплеха плъхове във всякакви форми и размери.

Разтрепери се.

Много внимателно се озърна към стената вляво. Там имаше още повече плъхове. И той би се заклел, че всичките бяха вперили очи в него.

Без да разсъждава, побягна колкото му държат краката, разплисквайки вода високо във въздуха с всяка стъпка. След сто и петдесет метра стигна до метална стълба, която го доведе до друг капак, който отново не помръдна. Върна се в тунела и продължи да бяга. Двеста метра по-нататък пак видя капак и този път му провървя. Капакът беше отместен до половината и с мършавото си тяло Робърт безпроблемно се измъкна през пролуката.

Хънтър все още пазеше кутията за обяд, която майка му беше подарила. И оттогава плъховете го караха да се чувства неспокоен.

Той прогони спомена и отново насочи вниманието си към задната стая на месарницата. Единствената мебел вътре беше тезгяхът от неръждаема стомана, където беше оставено голото тяло на жертвата. Работният плот се намираше на два метра от отворената врата на стаята с фризерите. Робърт дълго оглежда тезгяха от разстояние. В него имаше нещо странно. Беше твърде високо над земята. Хънтър се взря в пода и видя, че под четирите крака на тезгяха са поставени тухли, които го издигат на трийсет и няколко сантиметра.

Точно както показваха снимките от местопрестъплението, подът беше осеян с мръсни дрипи, използвани презервативи и изхвърлени спринцовки. Робърт влезе вътре, запристъпва бавно и внимателно заоглежда пода. Температурата в стаята беше най-малко пет градуса по-висока, отколкото навън, и той усети, че по гърба му се стича пот. Бръмченето на мухите се засилваше, докато се приближаваше към плота от неръждаема стомана.

Въпреки мухите, отвратителната смрад и непоносимата горещина Хънтър не бързаше. Знаеше, че екипът криминалисти са свършили добра работа, но местопрестъпленията предлагаха много повече от обикновени веществени доказателства. И Робърт притежаваше дарбата да ги тълкува.

Той предпазливо обиколи металния тезгях за пети път. Главният въпрос, който се въртеше в съзнанието му, беше дали жертвата е умряла в тази стая, или трупът е бил изхвърлен в месарницата.

Хънтър реши да заеме мястото на убитата жена.

Скочи върху металния плот, легна в същата поза, в която беше намерена жертвата, и угаси фенерчето. Лежеше абсолютно неподвижно и се оставяше на звуците, смрадта, горещината и мрака в помещението да го обвият. Ризата му полепна за тялото, влажна от пот. От фотосите си спомни израза в очите на младата жена, застиналия ужас, изписан на лицето й.

Той запали фенерчето, но остана в същата поза и се втренчи в графитите на тавана.

Миг по-късно нещо привлече погледа му. Присви очи и се надигна. Гледаше тавана точно над металния тезгях. След три секунди осъзна какво вижда и отвори широко очи.

— Господи!