Хищникът

86.

Минаваше осем вечерта, когато Стивън Андерсън отговори на телефонното обаждане в кабинета в дома си в покрайнините на Хийлдсбърг. Хънтър се представи веднага.

— Полицията на Лос Анджелис? — Гласът на Андерсън прозвуча разтревожено. Беше дрезгав, по-скоро от дългогодишно пушене, отколкото от вроден чар. — Сигурен ли сте, че сте се свързали с онзи, който ви трябва, детектив?

— Сигурен съм — отвърна Робърт и направи знак на Гарсия да слуша разговора.

— За какво става дума?

— Репортаж, който сте написали преди двайсет години, се появи в едно от проучванията ни. За жалост статията е доста кратка. Питам се дали ще имате нещо против да ни кажете някои подробности за случилото се.

Дори по телефонната линия мълчанието, което последва, прозвуча неловко.

— Господин Андерсън, там ли сте?

— Наричайте ме Стивън. Да, тук съм. Преди двайсет години… Това трябва да е трагедията със семейство Харпър.

— Точно така.

Отново последва кратко мълчание.

— Казахте, че статията ми се е появила в полицейско проучване. Предполагам, че разследвате убийство.

— Да.

Хънтър чу изщракване на запалка.

— Открили сте зашита жертва, нали?

Този път детективът замълча. Андерсън схващаше бързо. Хънтър внимателно подбра следващите си думи:

— Може би има сходства между случая „Харпър“ и едно от текущите ни разследвания, но както споменах, статията ви не описва подробно случилото се.

— И тези сходства са зашиването на тялото на жертвата.

— Не съм казал такова нещо.

— Я стига, детектив. Бях репортер трийсет и пет години. Знам, че сходствата, за които говорите, не може да са само предизвикани от ревност убийство и самоубийство или че някой си е пръснал черепа с пушка. Вие сте ченге в Лос Анджелис — град, в който изпълзяват да си играят изроди. Вероятно всяка седмица се случват подобни престъпления. В моята статия единственият необичаен аспект в произшествието със семейство Харпър са шевовете.

Без съмнение Андерсън разсъждаваше бързо.

— Да, имаме случай, в който тялото на жертвата е зашито.

От другия край на линията отново настъпи мълчание.

— Спомняте ли си повече подробности? — настоя Хънтър. — Или причината статията ви да бъде толкова кратка и без продължение е била, че това е била всичката информация, която сте знаели за случая?

— Знаете ли нещо за Сонома Каунти, детектив?

— Най-големият винопроизводителен район в Калифорния.

— Правилно. — Андерсън се изкашля два пъти, за да прочисти гърлото си. — Вижте, Сонома отговаря на славата си на винопроизводителен район във всеки възможен аспект — не само че произвежда страхотно вино. Всеки месец има специални събития, които привличат тълпи — земеделски фестивали, празници, панаири, музикални фестивали, карнавали и други. Постоянно се случва нещо някъде в областта.

Робърт разбра накъде бие репортерът.

— Не можем да се сравняваме с Лос Анджелис или Лас Вегас, но имаме туристи. Публикуването на нещо ужасяващо като тази трагедия нямаше да бъде от полза за никого. И „Трибюн“ нямаше да продаде повече бройки от обикновено. — Възрастният човек се закашля отново, този път много по-силно. — Не видях местопрестъплението, но открих подробностите. Същия ден шефът на полицията Купър и кметът Тейлър дойдоха при мен. Говорихме дълго и решихме, че няма да бъде в интерес на града, ако вестникът превърне в сензация историята, и аз се съгласих да сведа информацията до минимум. Ето защо полицията, кметът и вестникът потулиха нещастието.

— Трябва да знаем подробностите, Стивън.

Последвалото мълчание беше съкрушително.

— Няма да нарушите обещанието си пред шефа на полицията и кмета — добави Хънтър. — Нищо от онова, което ще ми кажете, няма да се разчуе, но трябва да знам подробностите. Това може да спаси нечий човешки живот.

— Минаха двайсет години — каза Андерсън, след като продължително дръпна от цигарата си. — Откъде искате да започна?