Хищникът

41.

Изоставената детска градина се намираше в Гласъл Парк, Североизточен Лос Анджелис. От някога оживената едноетажна сграда бяха останали само напукани стени, счупени прозорци, хлътнал под, паяжини и разпаднали се рамки на врати. Вместо с герои от анимационни филми стените бяха изрисувани с графити на банди. На паркинга отпред бяха спрели няколко полицейски коли и микробус на криминалистите. Репортерите, фотографите и непрекъснато нарастващата тълпа зяпачи бяха задържани на двайсет и пет метра разстояние от жълта лента за местопрестъпление и много полицаи.

Хънтър, Гарсия и капитан Блейк слязоха от колата, заобиколиха тълпата, бързо се провряха под лентата и се приближиха до двамата полицаи, които стояха до главния вход на детската градина.

— Съжалявам, но имаме заповед от високо ниво да не пускам никого вътре засега — каза по-старшият, след като видя значките на детективите.

— Аз издадох заповедта — заяви капитан Блейк и показа служебните си документи.

Двете ченгета веднага застанаха мирно.

— Капитане! — извика от тълпата нисък и пълен репортер с дебели стъкла на очилата и неумело прикрито плешиво теме. — Какво става? Коя е жертвата? Защо сте тук? Ще дадете ли на хората от Лос Анджелис малко информация?

Въпросите му възпламениха яростна атака от неистови крясъци от всички.

Всички криминални репортери в Лос Анджелис знаеха, че капитаните от полицията обикновено не посещават местопрестъпленията, независимо от кой отдел или бюро са. Когато го правеха, винаги имаше причина. И новината не беше добра. А когато се появеше шефът на отдел „Обири и убийства“, нещо определено не беше наред.

Барбара Блейк пренебрегна въпросите и отново насочи вниманието си към полицая:

— Вие ли дойдохте първи на местопрестъплението?

Той кимна, но отбягна погледа й.

— Хайде, капитане, кажете ни нещо. Защо сте дошли? Какво се е случило? — настоя плешивият репортер.

Блейк пак не реагира.

— Кой друг, освен криминалистите е видял трупа?

— Само аз и партньорът ми Гутиерес, госпожо. — Ченгето наклони глава по посока на сградата зад него.

— Той е вътре. Пази входа на мазето.

— И никой друг?

— Не, госпожо. Диспечерът ни се обади да дойдем тук и да проверим обаждане на телефон 911. Някой твърдял, че открил труп. Свързахме се с отдел „Убийства“ и криминалистите веднага щом влязохме в онази стая. Почти веднага получихме заповед да излезем и да не пускаме никого. Само на криминалистите позволихме да влязат там.

— Трупът в мазето ли е? — попита Хънтър.

— Да. В края на коридора завийте наляво и ще стигнете до старата кухня. В дъното ще видите няколко стъпала, които ще ви заведат в склада долу. Трупът е там. — Следващите му думи прозвучаха не по-силно от шепот: — Какво, за Бога…

Няколко минути по-късно Робърт, Карлос и капитан Блейк намериха полицай Гутиерес в дъното на старата кухня. Пазеше стъпалата към склада, както беше казал партньорът му. Младоликото му лице не можеше да скрие шока от онова, което беше видял в стаята.

Бетонното стълбище, спускащо се към мазето, беше изтъркано, тясно и стръмно и осветено само от една електрическа крушка, окачена на просмукания с влага таван на площадката горе. Миризмата на дезинфектант се засилваше с всяка крачка. През ръждясалата метална врата в края проникваше ярката светлина на прожекторите на криминалистите. Докато се приближаваха, Хънтър почувства приток на кръв, който затопля кожата му, сякаш току-що беше излязъл под палещите лъчи на слънцето. Той отвори вратата и отначало видя само кръв.