Хищникът

4.

Хънтър, Гарсия и доктор Хоув се качиха по стъпалата и влязоха в главната сграда през големите двойни врати. Във фоайето сновяха неколцина полицаи и пожарникари. Съдебната лекарка поведе детективите покрай рецепцията и сетне надолу по други стълби към подземния етаж. Въпреки че вентилаторите работеха с пълна сила, във въздуха се носеше противна смрад на химични вещества и изгоряла плът. Робърт и Карлос потрепериха и инстинктивно запушиха носовете си.

Гарсия почувства, че му се гади.

Част от пода в дъното на коридора точно пред зала за аутопсии номер четири беше заляна с вода. Вратата беше отворена, но изглежда бе изкъртена от пантите.

Отговорникът на пожарникарите даваше инструкции на един от хората си, когато видя малката група да се приближава.

— Командире, това са детективи Робърт Хънтър и Карлос Гарсия от отдел „Обири и убийства“.

Нямаше ръкуване, само учтиво кимане.

— Какво се е случило тук? — попита Робърт и надникна в залата. — И къде е доктор Уинстън?

Доктор Хоув не отговори.

Пожарникарят свали каската си и избърса чело с ръкавицата на ръката си.

— Станала е някаква експлозия.

— Експлозия? — намръщи се Хънтър.

— Да. Стаята е проверена. Няма скрити огнища. Пожарът е бил минимален. Пръскачките са го угасили, преди да дойдем. Засега не знаем какво е причинило взрива. Ще трябва да изчакаме доклада на следователите. — Той погледна доктор Хоув. — Казаха ми, че това е най-голямата зала за аутопсии и има лаборатория.

— Да, точно така — потвърди тя.

— Тук съхраняват ли се някакви летливи химични вещества, може би флакони с газ?

Съдебният лекар затвори очи за миг и тежко въздъхна.

— Понякога.

Отговорникът на пожарникарите кимна.

— Вероятно е имало изтичане, но както вече казах, ще трябва да изчакаме доклада на следователите. Сградата е яка и със стабилни основи. Тъй като залата е под земята, стените са много по-дебели от останалите в сградата и това е спомогнало за ограничаването на взрива. Макар че е причинила много поражения вътре, експлозията не е била достатъчно силна, за да застраши цялата постройка. Засега не мога да ви кажа нищо повече. — Той изхлузи ръкавиците си и потърка очи. — Вътре е същинска касапница. — Мъжът млъкна, сякаш не таеше какво друго да каже. — Много съжалявам. — Думите му бяха изпълнени с тъга. Той кимна мрачно на останалите от групата и тръгни нагоре по стълбите.

Всички застанаха мълчаливо на входа на залата за аутопсии и огледаха разрухата. Масите, подносите, шкафовете и количките в отсрещния край бяха огънати, преобърнати и обсипани с отломки и частици от кожа и плът. Части от тавана и задната стена бяха нащърбени и облени с кръв.

— Кога е станало? — попита Гарсия.

— Преди час и петнайсет минути. Аз бях на съвещание във втората сграда. Чу се приглушен гръм и противопожарните аларми пощуряха.

Онова, което безпокоеше Хънтър, бяха количеството на измитата кръв и броят на черните непромокаеми мушами, разпръснати из залата, покриващи трупове или части от тела. Хладилните камери се намираха в стената срещу мястото, където беше станала експлозията, и не изглеждаха засегнати.

— Колко трупа са били извадени от камерите, докторе? — предпазливо попита той.

Доктор Хоув разбра, че Робърт вече се е досетил, вдигна дясната си ръка и показа един пръст.

Хънтър изпусна затаения си дъх.

— Извършвали са аутопсия. — Това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос и той почувства, че по гърба му полазват ледени тръпки. — Доктор Уинстън?

— Мамка му! — Карл ос прокара пръсти по лицето си. — Не може да е истина!

Доктор Хоув отмести поглед встрани, но не толкова бързо, че да скрие сълзите, които напираха в очите й.

Хънтър задържа погледа си на нея още няколко секунди и после отново се втренчи в останките от залата. Гърлото му пресъхна и сърцето му се обви в задушаваща тъга. Познаваше доктор Джонатан Уинстън от петнайсет години. Уинстън беше главният съдебен лекар на Лос Анджелис, откакто Робърт се помнеше. Патоанатомът беше работохолик и гениален в работата си. Винаги се опитваше да даде всичко от себе си, за да извърши повечето аутопсии на жертви на убийства, чиято смърт се смяташе за необикновена. Но най-много от всичко за Хънтър доктор Уинстън беше като баща. Най-добрият му приятел. Човек, на когото беше разчитал безброй пъти. Робърт го уважаваше и му се възхищаваше като на малцина други. Щеше да му липсва.

— Присъствали са двама души. — Гласът на доктор Хоув потрепери. — Доктор Уинстън и Шон Ханай, двайсет и една годишен асистент по съдебна медицина.

Хънтър затвори очи. Нямаше какво да каже.

— Обадих се веднага щом разбрах — добави тя.

Лицето на Гарсия изразяваше стъписване. Той беше виждал множество трупове през кариерата си, някои жестоко обезобразени от садистичен убиец, но не познаваше лично никоя от жертвите. И макар че се запозна с доктор Уинстън само преди три години, двамата бързо се сприятелиха.

— Ами младежът? — попита Робърт и Карлос за пръв път чу гласът на партньора му да трепери.

Доктор Хоув поклати глава.

— Съжалявам. Шон Ханай завършваше трети курс патоанатомия в Калифорнийския университет. Амбицията му беше да стане учен по съдебна медицина. Аз одобрих стажа му само преди шест месеца. — В очите й заблестяха сълзи. — Той не трябваше да бъде в тази зала. Асистираше. — Тя млъкна и внимателно обмисли следващите си думи: — Помолих го да ме замести. Аз трябваше да асистирам на Джонатан.

Хънтър забеляза, че ръцете й треперят.

— Смъртта на жертвата беше настъпила при особени обстоятелства — продължи тя. — Джонатан винаги ме викаше да асистирам в такива случаи. Щях да го направя и сега, но ме задържаха на съвещанието и помолих Шон да ме замести. Исках да му направя услуга.

— Очите й се изпълниха с ужас. — Не той трябваше да умре тук днес, а аз.