Хищникът

36.

Гарсия влетя през задната врата на китайския ресторант и се озова в претъпкана кухня. Приготвянето на обяда беше в разгара си. Двама готвачи стояха до голяма печка с десет котлона, където цвърчаха няколко тигана. Единият се подпали и пламъците се извисиха на четирийсет–петдесет сантиметра. Други двама готвачи на сосове бяха до дълга метална работна маса, отрупана с прясно нарязани зеленчуци. Имаше и три сервитьорки. Едната се беше подпряла на стената до двойните въртящи се врати, водещи към ресторанта, сякаш току-що беше изблъскана от пътя. На пода пред нея лежеше преобърнат метален поднос. На земята бяха разпръснати няколко дълбоки чинии с юфка и супа. Всичките служители крещяха силно на мандарин. Не беше необходимо да разбираш езика им, за да се досетиш, че не викат един на друг или заради разпиляната храна. Това беше нервна реакция.

Съдейки по реакцията им, Карлос пресметна, че е на десет-петнайсет секунди зад Смит.

Погледите им се впериха в Гарсия, когато влезе през задния вход. Всички отстъпиха крачка назад. След част от секундата отново започнаха да крещят и да ръкомахат към него. Той не спря нито за миг. Докато прескачаше чиниите на пода и нахлуваше през въртящите се врати, разбра само една дума — тъпанар.

Стъписаното изражение на персонала се отразяваше като в огледало и на лицата на клиентите в ресторанта. Някои се обърнаха да видят новия смахнат тип, който излетя от кухнята, а други все още се бяха втренчили в предната врата, откъдето предишният току-що беше излязъл.

Гарсия профуча през ресторанта, умело разминавайки се с управителя и една сервитьорка.

Улицата беше пълна с хора, които се движеха и в двете посоки. Карлос се озърна наляво и после надясно. Никой не бягаше. Никой не изглеждаше изненадан. Нямаше суматоха. Той пристъпи две крачки напред, повдигна се на пръсти и отново се огледа. Тихо изруга, когато осъзна, че не знае дори как е облечен Смит. Видя само очите му, когато отвори вратата на апартамента. От снимката от изложбата знаеше как изглежда Смит, но не и в гръб. Всеки висок мъж, който се отдалечаваше от него, можеше да е Смит.

Гарсия огледа улицата, търсейки Хънтър. Беше сигурен, че докато гонеше Смит в ресторанта, партньорът му се е опитал да го пресрещне в края на улицата, но не го виждаше.

— По дяволите, Робърт, къде си?

Той се приближи до трима души, които стояха на няколко метра от него.

— Някой да е виждал висок мъж да изскача от ресторанта преди няколко секунди?

Погледите им се стрелнаха между Карлос и вратата на ресторанта.

— Да — отвърна ниският и дебел тип и всичките закимаха едновременно. — Отиде… натам. — Единият посочи наляво, другият надясно, а ниският — слабините си. Тримата прихнаха. — Чупката, ченге. Нищо не сме видели.

Гарсия нямаше време да спори. Той отстъпи назад и пак огледа улицата.

Не забеляза нито Хънтър, нито Смит.

Трябваше да признае, че Смит е умен. Знаеше, че не са го видели добре. Можеше да е с костюм или с анцуг с качулка. Веднага щом е излязъл на улицата пред ресторанта, вместо да продължи да бяга и да се отдалечава от другите, той е тръгнал спокойно. Един от хората, които се разхождат по улица с много магазини. Подозрителен колкото всеки друг.

Карлос извади мобилния телефон от джоба си и се обади на партньора си:

— Къде си? Хвана ли го? — Още оглеждаше улицата.

— Не. В апартамента съм.

— Какво? Защо? Помислих, че си се опитал да го пресрещнеш.

— Доколкото разбирам, и ти не си го заловил.

— Не. Копелето е хитро. Сля се с тълпата. И нямам представа как е облечен.

— Ще се обадя да започнат да го издирват.

— Защо си още в апартамента му?

Последва кратко мълчание.

— Робърт?

— Трябва да видиш стаята.