Хищникът

99.

Гарсия се върна на бюрото си в кабинета в Паркър Сентър и включи компютъра. Трябваше да потърси в интернет онлайн издания на списания за изкуство.

Два часа по-късно го заболя главата да се взира в екрана, а още не беше намерил онова, което търсеше. Погледът му се върна на музикалното списание, което беше взел от апартамента на Джесика Блек, и му хрумна идея. Замисли се за няколко секунди, а после грабна якето си и пак изскочи навън.

Той не беше така добре запознат като Хънтър с централната градска библиотека в Лос Анджелис, но знаеше, че пазят микрофилми и база-данни с всички списания, които имат. Само се надяваше отделът им за изкуство да е богат, както твърдеше партньорът му.

Намери свободно място, седна и започна да преглежда статиите. Търсеше нещо за Лора Мичъл или Кели Дженсън, особено интервюта.

След два и половина часа откри първото — интервю с Кели Дженсън за списание „Изкуството днес“. Докато четеше редовете, които го интересуваха, той почувства, че във вените му запулсира приток на кръв.

— Шантава работа, по дяволите — измърмори Карлос и натисна клавиша на принтера. Взе разпечатката и се върна на мястото си. Следващата му цел беше Лора Мичъл.

Час по-късно той стигна до края на списъка с интервютата на Лора Мичъл, но в тях нямаше нищо от онова, което му трябваше.

— Мамка му! — тихо изруга. Очите му се умориха и насълзиха. Нуждаеше се от почивка, чаша кафе и адвил.

Изведнъж му хрумна нещо налудничаво и Гарсия се замисли за възможностите.

— Какво пък, по дяволите? — промърмори и реши, че си струва да опита.

Нямаше да намери по-богата колекция от списания за изкуството и статии за Лора Мичъл от сбирката, която бяха открили в тъмната стая в апартамента на Джеймс Смит. Той беше събрал всичко публикувано за нея. Смит още беше в ареста и апартаментът му беше запечатан от полицията като част от текущо разследване.

Карлос застана на прага на слабо осветеното помещение с колажите и се втренчи в натрупаните навсякъде списания и вестници.

— Да му се не види! Това ще ми отнеме цяла вечност.

В действителност обаче му отне само два часа и три купчини списания и журнали. Последното интервю на Лора Мичъл беше за списание „Съвременни художници“ отпреди единайсет месеца. Статията беше малка — хиляда и петстотин думи.

Гарсия едва не се задави, като я прочете.

— Мамка му!

Косите му се изправиха. Знаеше, че не съществува подобно случайно съвпадение.

Докато забързано излизаше от библиотеката, мобилният телефон иззвъня в джоба му. Преди да отговори, Карлос погледна екранчето.

— Робърт, тъкмо щях да ти се обаждам. Няма да повярваш какво открих…

— Карлос, слушай — нетърпеливо го прекъсна Хънтър. — Мисля, че знам кого търсим.

— Какво? Наистина ли? Кого?

— Не се съмнявам, че той е променил името си, но истинското му име е Андрю Харпър. Искам незабавно да се свържеш с оперативния отдел и следователския екип. Трябва ни всичко, което можем да намерим за него.

Гарсия спря, намръщи се и се замисли.

— Почакай — спомни си той. — Не се ли казваше така хлапето, за което Стивън Андерсън ни каза по телефона? Баща му го е убил.

— Да, той е и не знам как се е отървал, но мисля, че не е бил убит в онзи ден.

— Какво?

— Смятам, че е оцелял и е бил в къщата, когато се е случило нещастието.

— Сериозно?

— Ще ти разкажа всичко, когато се върна в Лос Анджелис. В момента съм на летището. Ще пристигна след два часа. Но мисля, че момчето се е крило в къщата.

— Не думай.

— Гледал е как баща му насилва тялото на майка му, как я зашива, как написва с кръв послание на стената и после я убива, а накрая си пръска черепа…

Карлос онемя от почуда.

— Мисля, че хлапето е видяло всичко и сега повтаря историята.