Хищникът

52.

Беше се стъмнило, когато Хънтър и Гарсия се върнаха в Паркър Сентър. И двамата бяха капнали от умора.

— Отивай си у дома, Карлос — каза Робърт и потърка очи. — Прекарай вечерта с Ана. Заведи я на ресторант или на кино. В момента не можем да направим много, освен да преглеждаме отново информацията, а сме твърде уморени.

Гарсия знаеше, че партньорът му е прав. И Ана много щеше да се радва да бъде със съпруга си цяла вечер. Той посегна към сакото си.

— Ти няма ли да си ходиш? — попита Гарсия, като видя, че Хънтър включи компютъра си.

— След пет минути. Само искам да проверя нещо в интернет.

Отне му много повече време, отколкото очакваше, за да намери справки за документалния филм, за който беше споменал мениджърът на Кели Дженсън. Филмът беше нискобюджетна продукция на кабелния телевизионен канал „Изкуство и развлечения“ със заглавие „Красотата на платната; изгряващите таланти от Западния бряг“. Беше излъчен само веднъж преди три години. Хънтър позвъни в офиса на телевизията в Лос Анджелис, но по това време нямаше кой да му помогне. Трябваше да се свърже с тях отново сутринта.

Той не се прибра направо у дома, след като излезе от кабинета си. Съзнанието му беше изпълнено с прекалено много мисли, за да се осмели да се отдаде на самотата в апартамента си.

Ако убиецът наистина принуждаваше жертвите си да се самоубият с активиращ се при удар спусъчен механизъм, те бяха прави за Лора Мичъл, първата жертва. Тя не би трябвало да умира на месарския тезгях, а да скочи на пода и бомбата да избухне в нея. Ала спусъкът така и не се беше задействал. Лора Мичъл беше умряла от задушаване. Майка й бе разказала на Хънтър за пристъпите на Лора като малка — вероятно някакво психично състояние, което беше престанало да се проявява, след като тя бе започнала да рисува. Робърт знаеше, че такова състояние може лесно да се завърне поради някакъв шок — травматично преживяване като силна болка или паниката, която беше изпитала сама в тъмната стаичка, със зашити устни и тяло.

Той шофира безцелно известно време и накрая спря на брега на океана в Санта Моника.

Обичаше да гледа океана нощем. Шумът на прибоя и тишината го успокояваха. Напомняха му за родителите му и времето, когато беше малък.

Баща му работеше по седемдесет часа седмично на две нископлатени места. Майка му приемаше каквото й предложеха — чистене, гладене, пране. Хънтър не си спомняше събота или неделя, в които баща му да не е работил, и пак не можеха да платят всичките си сметки. Ала родителите му никога не се оплакваха. Просто играеха картите, които им раздаваха. И колкото и лоши да бяха, винаги приемаха всичко с усмивка.

Всяка неделя, след като баща му се върнеше от работа, те отиваха на плажа. Обикновено ходеха, когато всички други прибираха нещата си и си тръгваха. Понякога слънцето вече беше залязло, но Робърт нямаше нищо против. Всъщност предпочиташе да е така, защото целият плаж сякаш принадлежеше на него и на родителите му. След смъртта на майка му баща му не престана до го води на плажа в неделя. Робърт го виждаше как бърше сълзите си, докато гледа как вълните се разбиват в брега.

Навсякъде имаше туристи, особено по крайбрежната Трета улица и в баровете на плажа. Покрай Хънтър мина момче на ролкови кънки, последвано от по-малко момиче.

— По-бавно, Тим — умолително извика тя, но момчето дори не се обърна.

Хънтър седна на пясъка, загледа се във вълните и вдъхна морския въздух. Съзря група нощни сърфисти в далечината. Бяха петима, сред тях две жени. Изглежда, много се забавляваха. Близо до водата момче упражняваше футболните си умения да финтира… Беше добър. Двама влюбени, хванати за ръце, преминаха мълчаливо и сърдечно кимнаха на Хънтър, който им отвърна. Гледа ги, докато отминаха, и се вглъби в спомените си. Малцина знаеха, че някога той беше влюбен.

Устните му несъзнателно се разтеглиха в меланхолична усмивка. Докато споменът се разиграваше в паметта му, усмивката помръкна и в стомаха му зейна празнота. В окото му се образува сълза. Ала споменът беше прекъснат от звъна на мобилния телефон в джоба му. На екранчето пишеше, че номерът е непознат.

— Детектив Хънтър.

— Какво става, пич? — попита Краля с неприятния си напевен говор. На фона се чуваше силна хип-хоп музика.

— Нищо особено — отвърна Робърт.

Краля не обичаше да увърта:

— Съжалявам, пич, но нищо не се говори по улиците. Мексиканци, ямайци, руснаци, китайци, италианци… никой не знае нищо за момиче, което е било зашито. Не е била жертва на банда, поне не на известна банда.

— Да, досетих се последния път, когато разговаряхме.

— Разбра ли коя е?

— Да.

Краля зачака, но Хънтър не добави нищо повече.

— Нека отгатна. Не е била работещо момиче.

— Не.

— Казах ти, пич. Щях да знам, ако беше. — Последва кратко мълчание, изпълнено с колебание. — Виж, трябва да затварям, но ще продължа да разпитвам. Ако чуя нещо, ще ти се обадя.

Робърт затвори, избърса ръцете си от пясъка, взе якето си и тръгна към колата си. Посетителите в баровете бяха започнали да оредяват и той се замисли дали да не влезе в някое заведение и да изпие едно малцово уиски… или пет. Може би алкохолът щеше да проясни съзнанието му.

Жена, която седеше до една от масите навън, се изсмя силно и привлече вниманието му. Беше привлекателна, с къса черна коса и великолепна усмивка. Очите им се срещнаха за миг и той си спомни, че апартаментът на Кели Дженсън е в Санта Моника. И художническото й ателие не беше далеч. Кълвър Сити беше съседният квартал.

В досието, което му бяха изпратили от отдел „Изчезнали лица“, пишеше, че разследващият полицай е посетил двете места, но не е направил кой знае какви разкрития. Подозираше се, че Кели е била отвлечена от дома си, докато е паркирала колата си и е влизала в жилищната сграда. Нямаше свидетели, нито записи от камери за наблюдение.

Робърт погледна часовника си. Двамата с Гарсия смятаха да огледат двете места утре, но какво пък, по дяволите… Хънтър беше наблизо, пък и едва ли щеше да заспи скоро.