Хищникът

113.

Робърт долови терзанието и болката в гласа на Андрю. Болка, която извираше дълбоко от душата му. Нещо, което беше таил в себе си много години.

— Как мислиш, че разбра баща ми за господин Гарднър и майка ми?

Детективът не се беше замислял за това, но не трябваше да разсъждава дълго, за да се досети.

— Един ден ги видях заедно. В стаята на родителите ми. В леглото на родителите ми. Знаех, че онова, което правят, не е правилно. — Гласът на Андрю потрепери от отчаяние. Споменът още беше жив в паметта му. — Не знаех какво да направя. Някак чувствах, че постъпката на майка ми ще разруши брака й с баща ми. Не исках това да се случи. Исках отново да бъдат щастливи… заедно. — Той се поколеба за миг.

— И си казал на баща си — прошепна Робърт.

— Седмица преди да се случи. Казах му, че съм видял Нейтън Гарднър да излиза от дома ни, нищо повече. — Болката в гласа му се засили. — Не очаквах, че баща ми е способен на… — Гласът му заглъхна.

— И пак не си виновен. — Както сам каза, не си очаквал, че баща ти ще реагира така. Намерението ти е било да спасиш брака на родителите си и да ги задържиш заедно. Не си виновен за реакцията му.

За миг настъпи мълчание.

— Знаеш ли какво си спомням най-добре за майка си? — Андрю отново се беше преместил. — Тя ми каза, че когато стана на нейните години, ще си намеря някоя като нея — красива… талантлива… и ще се влюбя в нея. Чаках този рожден ден от двайсет години, деня, в който най-после ще започна да избирам моята идеална партньорка.

Робърт изведнъж разбра всичко. Предположенията им бяха правилни. Жените, които Андрю Харпър беше отвлякъл, символизираха комбинация от синовна и романтична любов. Той искаше да бъде влюбен в тях, но те трябваше да приличат на майка му. Емили му беше казала, че когато Андрю стане на трийсет, възрастта, на която тя беше умряла, ще си намери идеалната партньорка, някоя като нея. Хънтър беше проверил свидетелството за раждане на Андрю. Рожденият му ден беше на двайсет и втори февруари — два дни преди да бъде отвлечена Кели Дженсън, първата жертва. Андрю беше търсил жертвите си известно време, но подсъзнанието му беше забранило да действа, докато не навърши трийсет. В крехкото му съзнание думите на майка му бяха правило, което не можеше да наруши. Той беше чакал този рожден ден много дълго. И не беше губил време, когато бе дошъл. Жестоко травматизираното съзнание на Андрю беше изопачило думите на майка му.

— И ти си ги намерил — каза Робърт. — Жени, които приличат на майка ти. Талантливи като нея…

— Никоя не може да бъде талантлива като майка ми. — Гневът на Андрю се завърна.

— Извинявай — поправи се Хънтър. — Намерил си кандидатки за любовта ти… и си ги взел от домовете им… ателиетата… колите… но не си могъл да се влюбиш в тях, нали?

Мълчание.

— Отвлякъл си ги и си ги държал в плен. Наблюдавал си ги мълчаливо всеки ден, както си правил с майка си. Но колкото по-дълго си ги гледал, толкова повече те са ти напомняли за нея, нали? Затова не си ги докоснал сексуално, нито по някакъв друг начин. Не си бил в състояние да ги нараниш. Но за жалост споменът за майка ти е върнал и нещо друго. — Робърт избърса кръвта от устата си. — Напомнил ти е за измяната на майка ти. Измяната й към твоята обич. И накрая, вместо да се влюбиш, ти си ги намразил. Заради тази измяна. Намразил си ги поради същата причина, заради която си ги отвлякъл. Защото са ти напомняли за майка ти.

Андрю не отговори.

— И също като баща си ти си позволил гневът да те завладее и когато това е станало, си се пренесъл назад във времето в онзи ден и онова, което си видял той да прави на майка ти.

Андрю мълчеше, но детективът долови безпокойството му.

— Намерихме интервютата, Андрю. Прочетохме въпросите, които си им задавал за истинската любов.

— Дадох им онова, което винаги са искали.

— Не. Ти си изопачил думите им. Както си изопачил и думите на майка си. Тя наистина е искала да намериш любов, но не по този начин. Нуждаеш се от помощ, Андрю.

— Престани да ме наричаш Андрю! — Викът отекна в подземния етаж. — Мислиш, че ме познаваш? Мислиш, че знаеш за живота и болката ми? Нищо не знаеш. Но ако обичаш болката, ще ти я дам.

От удара в лицето устата на Робърт се напълни с кръв. Той се свлече на земята. Трябваха му няколко секунди, за да възвърне хладнокръвието си.

— А сега имам изненада за теб, детектив…

Настъпи неловко мълчание, последвано от звука на влачене на нещо тежко.

— Събуди се, кучко.

Хънтър чу леки шамари, сякаш Андрю пляскаше някого по бузите, опитвайки се да го свести.

— Събуди се — повтори Андрю.

Женски глас измънка нещо неразбираемо и Робърт затаи дъх.

— Хайде, събуди се.

Тя отново промърмори нещо.

Съдейки по звуците, които жената издаваше, той разбра, че устата й е запушена и изпитва силна болка.

— Капитане? — извика той и се хвърли напред.

Андрю се изсмя.

— Къде си мислиш, че отиваш? — Той заби тока на ботуша си в гърдите на Робърт и отново го запрати към стената.

Жената започна да стене като обезумяла, но кърпата на устата й беше завързана много стегнато.

— Капитане? — отчаяно повтори Хънтър.

— Мисля, че е време всички да се сбогувате — каза Андрю. — Писна ми от тази история.

— Ммммм!

— Андрю, не го прави. — Робърт отново се помъчи да пристъпи напред, но пак беше ритнат към стената. Той се закашля няколко пъти, преди да нормализира дишането си. — Тя няма нищо общо с това. Аз наруших правилата ти, Андрю, а не тя. Ако ще наказваш някого, накажи мен.

— О, колко благородно, детектив — презрително възкликна Андрю. — Всички ченгета сте еднакви. Всичките искате да бъдете герои. Никога не знаете кога да се откажете и да се предадете, дори когато е очевидно, че не можете да победите. И това ви прави предсказуеми. Затова познай какво, детектив?

Последвалото мълчание изпълни със страх въздуха.

— Този път няма да спасиш света.

— Моля те, Андрю, недей! — Хънтър долови решителността и гнева в гласа на Андрю и разбра, че времето му изтича. Той се хвърли напред с всичката сила, която му беше останала, но Андрю и Барбара отново се бяха преместили. — Капитане? — попита Робърт, но чу само задавеното й предсмъртно стенание. Секунда по-късно той усети струя топла кръв, която обля лицето и гърдите му. — Не… не… Капитане?

Мълчание.

— Капитане?

— Съжалявам, детектив — каза Андрю и си пое дъх — дълбоко и доволно. — Мисля, че тя вече не те чува.

Мирисът на кръв отрови въздуха.

— Защо, Андрю? Защо трябваше да го направиш? — Той се разтрепери от гняв.

— Не тъгувай, детектив. Няма причина тя да ти липсва… защото скоро ще отидеш при нея. — Убиецът се изсмя отново. — Не е ли позорно едно ченге да бъде убито със собствения му пистолет?

Робърт чу звук от зареждане на полуавтоматичен пистолет.

Андрю вдигна оръжието на Хънтър в мрака и го насочи право към главата му. Детективът разбра, че всичко свърши. Нямаше какво повече да направи или да каже.

Той си пое дълбоко дъх и въпреки че беше тъмно, не затвори очи и предизвикателно се втренчи напред.

Оглушителният изстрел, който се разнесе миг по-късно, изпълни коридора с противна миризма на изгоряло.