Хищникът

50.

Хънтър се върна в кабинета си и намери имейл от Майк Бриндъл, който му беше изпратил лабораторните резултати от влакната, открити на стената зад голямото платно в апартамента на Лора Мичъл. Детективите се бяха оказали прави в предположенията си. Влакната бяха от обикновена вълнена шапка. Това означаваше, че човекът, който се беше крил зад картината, е висок някъде между метър и осемдесет и метър и деветдесет.

Резултатите за отпечатъците от обувки също бяха готови, но тъй като бяха оставени върху домашен прах и размазани, не бяха сто процента точни. Заключението беше, че вероятно са от обувки номер четирийсет и пет, което съответстваше на теорията за ръста на човека. Интересният факт беше, е не бяха открили следи от подметките — никакъв отпечатък от търговска марка или грайфери, нищо. Подметката беше абсолютно гладка. Обяснението на Майк Бриндъл беше, че онзи, който е чакал в апартамента на Лора, е използвал нещо да покрие обувките си, вероятно саморъчно направено, някаква мека гума или синтетична пяна. Това несъмнено беше заглушило и стъпките на извършителя.

След като претърсиха целия под на ателието за стъпки от обувки номер четирийсет и пет, Бриндъл стигна до същия извод като Хънтър и Гарсия. Нападателят на Лора Мичъл се беше скрил зад голямата картина, подпряна на задната стена, някак бе отклонил вниманието на Лора и бързо я беше упоил с някакво силно успокоително средство, вероятно интравенозно.

— Получих личната информация за Кели Дженсън от проучването — съобщи Карлос, който влезе, носейки зелена найлонова папка.

— Казвай — подкани го Робърт и вдигна глава.

Партньорът се настани зад бюрото си и отвори папката.

— Кели Дженсън, родена в Грейт Фолс, Монтана, преди трийсет години. Родителите й още не са уведомени за смъртта й. Започнала да рисува в гимназията… Когато навършила двайсет, против волята на родителите си дошла да живее тук, в Лос Анджелис… Няколко години се борила, отхвърлена от всеки мениджър и художествена галерия в бизнеса… Дрън-дрън, типична лосанджелиска история, само че за художничка, а не за актриса.

— Как са я забелязали?

— Продавала картините си на улична сергия на крайбрежната улица. Открила я не кой да е, а самата Джули Глен, най-добрата нюйоркска критичка. Седмица по-късно Кели се сдобила с мениджър, Лукас Лорънт. Той съобщил за изчезването й. — Карл ос протегна ръце над главата си. — След това кариерата на Кели стремително се отправила към висините. Джули Глен написала статия за нея в „Ню Йорк Таймс“ и за месец платната, които Кели не можела да продаде на плажа, били разграбени като топъл хляб.

Робърт погледна часовника си и взе якето си.

— Добре. Да тръгваме.

— Къде?

— При човека, съобщил за изчезването й.