Хищникът

54.

Щрак.

Хънтър чу приглушения звук от зареждането на полуавтоматичен пистолет на няколко сантиметра от тила си, но преди човекът зад него да има възможност да каже или да направи нещо, се завъртя и замахна. Фенерчето удари ръката на натрапника.

Пистолетът и фенерчето изхвърчаха, блъснаха се във вратата на гардероба и паднаха на пода. Фенерчето се търкулна под леглото и се обърна към стената. Лъчът му беше достатъчен, за да не потъне стаята в непрогледен мрак.

Лявата ръка на Робърт вече беше на кобура под мишницата му. Той успя да стисне ръкохватката на пистолета си, когато нападателят го ритна в корема. Въздухът му излезе като от спукан балон и Хънтър се запрепъва назад, задъхвайки се за кислород. Знаеше, че бързо ще последва втори ритник. Този път кракът се извиси странично към дясната страна на тялото му, горе-долу на същата височина като първия, но той беше готов за него. Блокира го с дясната си ръка и нанесе удар с левия си юмрук, като улучи натрапника право в гърдите. Използва инерцията си, пристъпи напред и посегна към лицето. Ударът обаче беше париран с прецизност от бойно изкуство. Хънтър опита внезапен удар вляво на тялото, след това вдясно и после в гърдите, но всичките бяха блокирани. Левият лакът към лицето на нападателя също срещна отпор.

„Мамка му — помисли си Робърт. — Този тип в тъмното ли вижда?“

Натрапникът подскочи и вдигна крак още по-високо. Хънтър го видя късно, но бързата реакция му позволи да извърне глава. Носът на ботуша на нападателя одраска дясната му вежда. Той използва инерцията си, за да набере скорост, и завъртя тяло. Движението продължи само част от секундата и в края му Хънтър нанесе друг удар с левия си юмрук право в гръдния кош на натрапника. В последния момент обаче интуицията му подсказа да отнеме част от силата на удара. Въпреки това нямаше блокиране. Нападателят се преви на две и залитайки, отстъпи назад. Робърт мигновено смени посоката и когато отново се изправи пред натрапника, държеше пистолета си в протегнатата си дясна ръка. Дулото на оръжието беше само на няколко сантиметра от лицето на нападателя.

— Мръднеш ли, ще вечеряш с Елвис.

— Мамка му. Бързо го извади.

Хънтър се намръщи. Гласът беше женски.

— Кой си ти, по дяволите? — попита тя.

— Аз ли? — Робърт дръпна предпазителя на пистолета си. — А ти коя си?

— Аз попитах първа.

— Да, но аз имам пистолет.

— Така ли? И аз имах.

— Е, познай. Моят още е в мен и сочи право към лицето ти.

За секунда настъпи мълчание.

— Аха, ясно. — Жената вдигна ръце.

— Пак ще попитам, в случай че си забравила.

— Казвам се Уитни Майърс — спокойно отговори тя.

Хънтър зачака, но жената не добави нищо повече.

— И? Името ти трябва ли да ми говори нещо?

— Аз съм частен детектив. Издирвам изчезнали хора. Ако ми позволиш да помръдна, ще ти покажа документите си.

— Засега ръцете ти няма да ходят никъде, кукло.

Робърт я погледна подозрително. Въпреки слабата светлина, проникваща под леглото, той забеляза, че Майърс е с черен панталон и риза, ниски обувки, черна вълнена шапка и на кръста й е запасан колан с портмоне.

— Облечена си по-скоро като крадец, отколкото като частен детектив.

— Е, и ти не си облечен като ченге.

— Откъде знаеш, че съм ченге?

Тя кимна към гардероба.

— Стандартно полицейско фенерче. За разлика от пистолета ти. В него няма нищо стандартно. Тактическо оръжие „Хеклер и Кох USP“. Любимецът на морските „тюлени“. Ти очевидно си член на някаква специална секция или си голям маниак по пистолетите. Предполагам и двете.

Пистолетът му все още беше насочен към очите й.

— Щом си знаела, че съм ченге, защо ме нападна, по дяволите?

— Ти не ми даде възможност да говоря. Готвех се учтиво да те помоля да се обърнеш бавно, когато ти изведнъж превъртя. Само се отбранявах.

Хънтър се замисли.

— Ако си частен детектив, кой те е наел?

— Знаеш, че не мога да ти кажа. Това е поверителна информация.

Погледът на Робърт се отмести към пистолета му и после обратно към Майърс.

— При дадените обстоятелства мисля, че нямаш голям избор.

— И двамата знаем, че няма да ме застреляш.

Хънтър се подсмихна.

— На твое място нямаше да съм толкова убеден. Трябва ми само причина.

Майърс не отговори.

— Освен това мога да те арестувам за влизане с взлом. Знаеш процедурата. Ще трябва да повикаш адвокат в участъка, след това ще те разпитат както трябва и ще разберем всичко. Затова по-добре ми кажи нещо или нощта ще бъде много дълга за теб. — Усещаше, че по дясната страна на лицето му се стичат тънки струйки кръв от раната на веждата, но стоеше абсолютно неподвижно.

Майърс не отместваше поглед от него и видя решителността в очите му. Той нямаше да я пусне лесно, но тя нямаше да му каже истината за Катя и Леонид Кудрови. Не беше готова да сподели тайните си, нито че — по навик и като начин да се информира за евентуални клиенти — всеки ден й изпращат списък имена и снимки на новите попълнения в базата-данни на отдел „Изчезнали лица“. Списъкът беше съставен и подбран от информатора й в лосанджелиската полиция Карл О’Конър.

О’Конър не беше детектив, а компютърен специалист, стар приятел и администратор на базата-данни в бюрото във Вашингтон. Неограниченият му достъп до важна информация за изчезнали хора даваше на Майърс предимството, от което се нуждаеше в много от случаите. Щом получи снимката на Кели Дженсън, веднага забеляза приликата й с Катя Кудрова и отиде в апартамента й да търси улики.

Нямаше начин да му разкаже всичко това, но знаеше, че трябва да му предложи нещичко. Тя импровизира, доколкото можа.

— Добре. Работя за едно бивше гадже — излъга с каменно изражение.

Хънтър се намръщи.

— Име?

Тя се усмихна.

— Знаеш, че не мога да ти кажа без неговото съгласие или съдебна заповед. А ти нямаш нито едното от двете.

— И той се е обърнал към теб вместо към отдел „Изчезнали лица“?

— Какво да кажа? Някои хора не вярват на полицията.

Майърс спусна дясната си ръка.

— Хей, хей, хей — напевно извика Робърт. — Спокойно, скъпа. Какво правиш?

Тя опипа гръдния си кош и въздъхна дълбоко.

— Мисля, че ми счупи едно-две ребра.

Той не трепна.

— Не съм. Ти поне не кървиш.

Майърс погледна раната над веждата му.

— Не бях виждала някой да се движи толкова бързо. Държах те на мушка. Трябваше да те поваля в безсъзнание.

— За мой късмет ми се размина. — Робърт потърка леко врата си. — Как се вмъкна тук? Нямаше следи от влизане с взлом.

Майърс му отправи очарователната си усмивка. Играта загрубяваше, но тя не отстъпваше.

— Говоря само аз, а ти все още не си ми казал името си, нито си ми показал полицейска значка. По дяволите, дори не съм сигурна дали си ченге. Знам, че не си от отдел „Изчезнали лица“. Кой си ти?

— Откъде знаеш, че не съм от отдел „Изчезнали лица“?

— Защото работех там.