Хищникът

34.

— Къде по-точно отиваме? — попита Карлос, докато изкарваше колата от мястото за паркиране.

— Норуок — отвърна Хънтър и въведе в джипиеса адреса, който му бяха съобщили по телефона.

Единият от полицаите, които бяха помолили да посетят художествените галерии и да покажат снимката на мъжа, с когото Лора Мичъл бе разменила телефонния си номер на закриването на изложбата й, се беше натъкнал на златна мина. Собственикът на елитна галерия в Манхатън Бийч беше познал човека на снимката, който преди девет месеца беше купил картина на Лора Мичъл по време на една от изложбите й.

Повечето художествени галерии искаха клиентите им да позволят закупената творба да остане в изложбата до края й. Галерията в Манхатън Бийч винаги настояваше да запише имената и телефонните номера на клиентите си.

Мъжът се казваше Джеймс Смит.

Норуок е квартал предимно на средната класа и се намира на двайсет и седем километра югоизточно от центъра на Лос Анджелис. Хънтър и Гарсия стигнаха за петдесет и пет минути от Южна Фигероа Стрийт до адреса в по-бедната част на Норуок.

Сградата беше стара, от сив бетон и грозна. Шестетажният жилищен блок имаше мръсни прозорци, чиито рамки отчаяно се нуждаеха от пребоядисване. Карлос спря на отсрещната страна на улицата. Петима млади мъже, които играеха баскетбол на няколко метра от входа, преустановиха заниманието си и впериха очи в двамата детективи.

— Que passa five-0?1 — извика най-високият и якият, докато Хънтър и Гарсия пресичаха улицата. Беше съблякъл ризата си и гърбът му лъщеше от пот. По-голямата част от торса, раменете и вратът му бяха с татуировки. Робърт разпозна някои като затворнически. — Que quieres aqui, puercos?2 — Той пусна топката и предизвикателно скръсти ръце. Другите четирима се скупчиха зад него като отбранителна формация.

— No somos policias3 — отвърна Хънтър и показа абонаментната си карта от залата за фитнес. Знаеше, че мъжете са твърде далеч и няма да я видят добре.

— Аз съм от „Адресна регистрация“ в Лос Анджелис, а той е от „Пенсии и осигуровки“. — Кимна към партньора си.

Младите мъже зарязаха нахаканото държане.

— Леле, трябва да тръгвам — каза един с очила и погледна часовника си. — След час имам събеседване за работа.

— Да, аз също — добави друг, мършав и с обръсната глава.

Всичките закимаха, замърмориха на испански и се разпръснаха, като извадиха мобилните си телефони.

Карлос не можа да скрие усмивката си.

Входното фоайе се нуждаеше от внимание като останалата част на сградата. Мръсни стени, влажни петна на тавана и застояла миризма на цигари поздравиха двамата детективи, докато минаваха през металните врати с решетки на прозорците.

— На кой етаж? — попита Гарсия.

— Четвъртия.

Карлос посегна към бутона на асансьора.

— Шегуваш ли се? — ухили се Робърт. — Забеляза ли в какво състояние е сградата? Рисковано е дори да влезеш в нея. — Той посочи стълбите. — Оттук е по-безопасно.

Те се отправиха нагоре, прескачайки по две стъпала наведнъж.

Коридорът на четвъртия етаж беше дълъг, тесен, лошо осветен и миришеше на пържен лук и урина. Хънтър и Гарсия минаха покрай открехната врата, през която се чуваше бебешки плач. Телевизорът в хола беше включен и предаваше някаква съдебна програма.

— Не е точно място, където очакваш да живее един почитател на изобразителното изкуство — подхвърли Карлос.

Апартамент 418 беше две врати преди края на коридора. Робърт почука и изчака петнайсет секунди.

Никой не отвори.

Той потропа отново и допря ухо до вратата. Десетина секунди по-късно чу, че някой се приближава отвътре. Вратата се отключи със силно дрънчене и после се отвори малко, колкото дължината на веригата. Видяха се само две очи, които гледаха от разстояние трийсетина сантиметра от вратата. Отвътре се разнасяше приятно ухание на жасмин.

— Господин Смит? — попита Хънтър. — Джеймс Смит?

Мълчание.

Робърт незабелязано пъхна носа на ботуша си между долната част на вратата и рамката и показа значката си.

— Може ли да ви зададем няколко въпроса?

Последваха още две секунди мълчание и после изведнъж, в отчаяна реакция, вратата беше бутната напред, но кракът на Хънтър не й позволи да се затвори.

— Джеймс? Какво правиш, по дяволите? — извика Робърт.

Натискът върху вратата намаля, когато Смит я пусна. В апартамента се чуха забързани стъпки, които се отдалечаваха от двамата детективи. Хънтър погледна озадачено партньора си. И двамата едновременно осъзнаха какво става.

— Аварийните стълби…