Хищникът

78.

Електронният часовник на микровълновата фурна на Хънтър показваше три и четирийсет и две минути, когато той се върна в апартамента си и затвори вратата. Без да губи време, влезе във всяка стая и запали лампите. Не искаше повече мрак. Беше уморен, но за пръв път нямаше нищо против безсънието. Не беше сигурен дали ще има сили да понесе кошмарите, които знаеше, че ще дойдат веднага щом затвори очи.

След като откараха трупа в моргата, двамата с Карлос дълго оглеждаха старото депо, особено стаята горе. Беше голяма и вероятно бе използвана за склад. На двете стени бяха наредени лавици от пода до тавана. В средата на пода имаше голям дърводелски тезгях. Както каза Бриндъл, тезгяхът беше повдигнат на трийсетина сантиметра с дървени блокчета. В стаята бяха разпръснати толкова много боклуци, че криминалистите щяха да ги анализират няколко седмици. Или може би месеци. Думите „В ТЕБ Е“ бяха написани със спрей на тавана, също като в месарницата. Дори да имаше следи от гуми в меката пръст навън, дъждът ги беше отмил.

Бездомникът, който беше открил трупа, наближаваше седемдесетте и беше слаб и недохранен. Беше извървял дълъг път с надеждата да намери покрив над главата си за през нощта и да се скрие от дъжда, който бе надушил във въздуха час преди да завали. Не видял никого в старото депо. Само младата жена, която лежала гола на пода със зашита уста като парцалена кукла. Не я докоснал, дори не се е приближил до нея. И когато Хънтър разговаря с него, все още не беше престанал да трепери.

Бяха изминали точно седем дни, откакто бяха намерили трупа на Лора Мичъл. Тялото на Кели Дженсън беше открито три дни по-късно, а сега имаше и нова неидентифицирана жертва. С доктор Уинстън и младия съдебномедицински асистент, загинали в експлозията в залата за аутопсии, жертвите ставаха пет за една седмица. Докато разследването се движеше със скоростта на охлюв, убиецът се разхождаше на свобода.

Хънтър отиде в кухнята, наля си чаша вода и я изпи на големи глътки, сякаш се опитваше да угаси пожар. Потеше се обилно, все едно беше пробягал десет километра. Взе мобилния си телефон и набра номера на Уитни Майърс, а после се приближи до прозореца на хола. Дъждът беше спрял преди десетина минути. Небето беше облачно и мрачно. Нямаше нито една звезда.

— Ало… — Майърс отговори след първото позвъняване.

— Не е Катя — с натежал глас каза Робърт.

— Сигурен ли си?

— Да.

Последва неловко мълчание.

— Знаеш ли коя е? — настоя Уитни. — В списъка ли е на „Изчезнали лица“?

— Не, но ми се струва позната.

— Позната? В какъв смисъл?

— Мисля, че съм я виждал, но не се сещам къде.

— В полицейска обстановка?

— Не.

— В съда? Свидетел? Потърпевш?

— Не, на друго място.

— В бар?

— Не знам. — Той прокара пръсти през косата си и ги задържа на врата си, несъзнателно проследявайки контурите на грозния си белег. — Мисля, че не я познавам, нито съм я виждал на улицата или по барове. Виждал съм нейна снимка, може би в списание или реклама…

— Известна ли е?

— Не знам. Може да греша. Мъча се да си спомня, но съм адски уморен.

Майърс не каза нищо.

Робърт се отдалечи от прозореца и започна да крачи из хола.

— Ако ми дадеш нейна снимка, може да ти помогна — предложи тя.

— Никой няма да я познае от снимките на местопрестъплението. Мъртва е от повече от дванайсет часа. Убиецът я е оставил там вчера или предишния ден. Провървя ни, че един бездомник е искал да се подслони на мястото тази вечер, иначе щеше да се е разложила, докато я открием. — Хънтър спря до библиотеката и разсеяно разгледа заглавията. Очите му се спряха на петата книга на най-горната лавица. — По дяволите!

— Какво стана?

Той прокара пръсти по гръбчето на книгата.

— Сетих се къде съм я виждал.