Хищникът

115.

Трийсет и шест часа по-късно,

Университетска болница,

Лос Анджелис

Хънтър почука два пъти и бутна вратата. Капитан Барбара Блейк беше изправена на многосекционно легло. Облегалката за гърба беше наклонена на четирийсет и пет градуса. Лицето й беше измито от засъхналата кръв, но пак беше насинено и изранено. Лявото й око, устните и носът й бяха подути. Изглеждаше изтощена, но гласът й беше изпълнен с енергия. Здравото й око се отмести към вратата и се отвори широко от изненада, като видя какво са донесли двамата детективи.

— Цветя и бонбони? — недоверчиво попита тя. — Нещо сте се размекнали. Не ми трябват мекушави детективи в отдела.

Робърт влезе в болничната стая и сложи цветята на шкафчето до леглото й. Гарсия също остави бонбоните.

— Заповядай, капитане — рече Хънтър. Устната му беше сцепена и подута, а очите му бяха изгубили обичайния си блясък.

— Съжалявам за Уитни Майърс — рече тя след неловко мълчание.

Робърт не каза нищо, но тъгата в очите му се засили. Знаеше, че всеотдайността и решителността на Майърс са я довели до хватката на убиеца, а той не направи нищо, за да я спаси. Чувстваше се виновен, че не отговори на обаждането й, когато беше в Хийлдсбърг, и не й звънна после.

— Как се е добрал до нея Андрю Харпър?

— Тя е била на летището в деня, когато се върнах от Хийлдсбърг — отвърна Хънтър. — Андрю също е бил там. Видял я е, след като ми се обади, проследил я е и я отвлякъл, докато се е качвала в колата си.

— Как е разбрал коя е?

— Вероятно е започнал да ме следи, след като с Карлос говорихме с него в кабинета му. Същата вечер с Уитни се срещнахме в ресторант в Болдуин Хилс. Не му е отнело дълго да свърже нещата.

— А защо е била на летището?

— Защото е разбрала, че не й казвам всичко. Тя имаше информатори навсякъде, дори в Паркър Сентър.

Барбара не изглеждаше изненадана.

— Чрез тях е разбрала, че съм надушил нещо. Предположила е, че знам кой е похитителят; И ако аз не бях готов да споделя информация, тя щеше да го открие и сама. Майърс беше много добър детектив. — Робърт отмести поглед встрани. — И много добър човек.

— Решила е да те проследи?

— Да, според партньора й това е била първоначалната идея.

В стаята отново настъпи мълчание.

— А другата жена? — попита капитанът. — Жертвата на отвличане.

— Катя Кудрова, концертмайстор на Лосанджелиската филхармония. Тя е жената, която Уитни е била наета да намери.

— Как е тя?

— Ужасена и малко обезводнена и недохранена, но Андрю Харпър не я е докоснал. Не е наранена физически, а психически… Нуждае се от помощ.

— Той каза ли нещо?

Хънтър поклати глава.

— Психиатрите постигат напредък малко по малко, но процесът ще бъде дълъг. Съзнанието му е пълна бъркотия. Оказахме се прави. Отвличал е жени, които са му напомняли за майка му, но сгрешихме в предположението си, че рано или късно те са правели нещо, което е разбивало илюзиите и го е карало да осъзнае, че те не са такива, каквито иска да бъдат.

— Тъкмо обратното — поде Гарсия. — Те са му напомняли за нея твърде много и приликата е събуждала потискано двайсет години чувство, което той дори не е подозирал, че таи… И не е било любов.

— А омраза — предположи Блейк.

— Гняв — поправи я Робърт. — Неистов гняв. Подсъзнателно той е обвинявал майка си, че е изневерила на баща му и е разбила семейството му. Използвал е знанията, които е научил от интервютата и въпросите за истинската любов, за да имитира случилото се в онзи ден в дома му. И да наказва майка си отново и отново.

— Защо баща му не го е убил?

Хънтър обясни, че Рей Харпър никога не е възнамерявал да убие сина си.

— Андрю е видял всичко от тавана и после се е крил там три дни. Избягал от дома си и се скрил отзад в един камион на бензиностанцията. Камионът пътувал за Лос Анджелис.

— Той е бил тук през цялото време?

Карлос кимна.

— Спал в гетата в Южен Лос Анджелис и лъскал обувки в Западен Холивуд, за да изкара някой долар. На четиринайсет успял да си намери работа в магазин за часовници и ключове в Саут Гейт. Собствениците били бездетно семейство на шейсет и няколко години — Тед и Луиз Коулман. Там научил всичко за часовниковите спусъчни механизми, прецизната техника, изработването на сложни устройства и разбиването на ключалки. Станал експерт. Там възприел и новото си име и самоличност.

— Копеле! — изруга Барбара и взе чашата с вода от шкафчето до леглото й.

— На деветнайсет започнал работа в списание „Съвременни художници“ като момче за всичко — продължи Гарсия. — Списанието е на корпорация ДТП. Те притежават и списание „Изкуството днес“ и няколко други, както и телевизия „Изкуство и развлечения“. Бил много интелигентен и се издигнал бързо.

— Чудесно място, откъдето да търси художнички или музикантки, които да приличат на майка му — отбеляза Хънтър.

— А ето я и изненадата — намеси се пак Карлос. — Андрю е собственикът на хосписа „Сейнт Майкъл“.

— Собственик? — Тя погледна единия, а после другия детектив.

Гарсия кимна.

— Купил го преди година, осем години след като бил разрушен от пожар. — Той повдигна рамене. — Останките от сградата рухвали. Никой не я искал, най-малко предишните собственици. Взел я само за две хиляди долара. Хосписът е твърде далеч от града и не го посещават тийнейджъри, наркомани и скитници. Идеално изолирано място. Никой не ходи там. Малцина знаят, че дори съществува.

— Не разбирам защо не е убивал жертвите в хосписа? Защо ги е отнасял на друго място? — попита капитанът.

— Защото въпреки всичко те пак са му напомняли за майка му — отговори Робърт — и въпреки гнева му към измяната й обичта му към нея е била безспорна.

— И затова е изобретил спусъчните механизми — добави Карлос. — За да не бъде там, когато те умират. Отдалечаване от реалността.

— Именно — потвърди Хънтър.

— Дори да ги беше убивал там, Андрю пак е трябвало да се отърве от труповете — обясни Робърт. — Да влезе в стаята, да ги изнесе и изхвърли. Съзнанието му не е можело да понесе чувството да види мъртва жена, която прилича на майка му.

— Най-лесният начин да избегне това е бил да ги остави на съдбата им на друго място — заключи Гарсия.

Капитан Блейк внимателно докосна подутите си устни.

— Психиатрите ще прекарат вълнуващ ден с него.

— По-скоро летен лагер — отбеляза Карлос. — С това травмирано съзнание Андрю е мечта за психолозите, специалисти по престъпно поведение.

Барбара погледна Хънтър, който кимна.

— И след като уби шест души, това чудовище вероятно ще бъде изпратено в психиатрична клиника, вместо да получи смъртна присъда — поклати глава тя. — Както винаги, ние си скъсваме задниците да хванем смахнатите психопати, а проклетите адвокати и съдът ги пускат на свобода.

— Андрю няма да бъде на свобода — заяви той.

— Знаеш какво искам да кажа, Робърт. — Блейк млъкна и погледна цветята, които Хънтър й беше донесъл. Устните й започнаха да се разтеглят в усмивка, но тя я сдържа.

— Как разбра къде си? — попита Робърт.

Капитан Блейк обясни как е била отвлечена, как се е престорила, че е вдишала голямо количество етер, и за опита си да избяга, когато са стигнали до хосписа.

— Хукнах по пътя и видях старата табела на хосписа. Провървя ми, че Андрю реши да изпрати видеозапис. Опасявах се, че не съм раздвижила устни достатъчно добре, за да разбереш какво казвам. Мислех, че той ще забележи, и се престорих, че съм дезориентирана и мълвя несвързано.

— Добре си го измислила — призна Хънтър.

— Това спаси живота ми.

Гарсия се усмихна.

— Защо се усмихваш? — погледна го гневно Блейк.

— Току-що осъзнах, че за пръв път след голямо и трудно разследване, аз не съм онзи с размазаната физиономия.

— О, това лесно може да се уреди — отвърна тя и го погледна сърдито.

— Не, харесвам си физиономията такава, каквато е — продължи да се усмихва той.

Всички се умълчаха за минута.

— Благодаря — рече капитанът и погледна Робърт.

Той кимна към партньора си.

— Карлос спаси всички ни, когато му хрумна идеята за сигналната ракета.

— Е, все някой трябваше да измисли нещо — скромно отвърна Гарсия.

На вратата се почука и в стаята подаде глава медицинска сестра.

— Е, достатъчно за днес. Трябва да оставите госпожица Блейк да си почива — заяви тя, като гледаше Хънтър.

— Да си почивам? — изсмя се капитанът. — Скъпа, ако си мислиш, че ще прекарам още една нощ тук, ти си тази, която се нуждае от лекар.

— Докторът каза, че трябва да прекарате най-малко още двайсет и четири часа тук за наблюдение — отговори сестрата.

— Имам ли вид на жена, която се нуждае от наблюдение?

Робърт вдигна ръце и погледна Гарсия.

— И без това трябва да тръгваме. Ще ви оставим двете да решите спора.

— Няма какво да спорим — отсече Барбара. — Няма да стоя още една нощ тук. Точка по въпроса. — Тя стрелна с убийствен поглед сестрата.

Хънтър спря на прага и прошепна в ухото на сестрата:

— Предлагам да я упоите.

— Не се тревожи, захарче. Вече ме предупредиха за нея. — Сестрата потупа джоба на престилката си и намигна на Робърт. — Имам спринцовка с нейното име. — Тя погледна в лицето му. — Искаш ли да прегледам раните и охлузванията ти, сладурче? Може би се нуждаеш от няколко шева.

Двамата детективи се спогледаха.

— Не, благодаря — поклати глава Хънтър.

— Сигурен ли си? Много съм добра с иглата и конеца.

— Абсолютно — едновременно отговориха Робърт и Карлос.