Хищникът

107.

Те се движеха бързо, подпомагани от фаровете и сирената на колата на Гарсия. Излязоха на магистрала 405 и Карлос подкара със сто и трийсет километра в час.

— Как разбра къде държат капитана? — попита той. Хънтър пусна отново видеозаписа и го показа на партньора си.

— Тя ми го каза.

— Какво?

— Обърни внимание на устните й.

Гарсия отмести поглед от пътя само за секунда, но забеляза, че устните на Блейк се движат леко.

— Да ме вземат мътните.

— Капитанът знае, че има само една причина Андрю да заснема видеото, и това е, че ние ще го гледаме.

— И по-точно ти — уточни Карлос. — Какво каза?

— Хоспис „Сейнт Майкъл“.

— Какво?

— Затова ми трябваше интернет. Отначало ми се стори, че каза болница4 „Сейнт Майкъл“, но няма такава и никога не е имало. Затова изгледах видеото още веднъж и осъзнах, че тя казва хоспис, а не болница. Хосписът „Сейнт Майкъл“ в Санта Кларита е затворил преди девет години, след като пожар е унищожил по-голямата част от сградата. — Робърт въведе адреса в джипиес навигационната система на колата на Гарсия.

— Ето го.

— Мамка му. Нагоре към хълмовете. Напълно изолиран.

Хънтър кимна.

— Щом подозираме, че държат капитана там, защо отиваме без екип на специалните части?

— Защото Андрю каза, че животът на капитана зависи от действията ни. Той някак наблюдава какво правим.

— Как?

— Не знам, Карлос, но той ми се обади само няколко минути след като самолетът ми кацна. Откъде е знаел, че сутринта съм ходил в Хийлдсбърг, по дяволите?

Гарсия нямаше отговор на този въпрос.

— Екипите на специалните части са страхотни, но се набиват на очи. Ако надуши, че може би знаем къде е, Андрю ще убие капитан Блейк много по-бързо, отколкото ние или екипите ще стигнат до него. И тогава играта ще свърши.

— Какво ще правим?

— Каквото ни хрумне. Може да успеем да го изненадаме. Той не знае, че сме разбрали къде е. Елементът на изненада е на наша страна. Ако действаме правилно, може да сложим край на всичко — сега.

Карлос настъпи газта.

Робърт запрелиства списанията и разпечатките, които партньорът му беше взел. Започна да чете интервюто с Джесика Блек отначало, когато изведнъж спря и се намръщи, а сетне взе следващото списание, където беше публикувано интервюто с Лора Мичъл.

— Не може да бъде.

— Какво? — попита Гарсия.

— Чакай. — Хънтър грабна разпечатката с интервюто с Кели Дженсън. — Били сме слепи, по дяволите.

— За Бога, какво откри, Робърт?

— Знаеш ли, че и трите списания са собственост на една и съща корпорация?

— Не. — Карлос повдигна рамене.

— Така е.

— И какво от това?

— Видя ли името на репортера, който е взел интервютата?

— Не. — Гарсия изглеждаше притеснен.

— Един и същ е.

— Не.

Хънтър вдигна едното списание и посочи името на репортера.