Хищникът

60.

Телефонът на бюрото му иззвъня веднага щом Хънтър влезе в кабинета си. Обаждаше се доктор Хоув.

— Робърт, ще ти изпратя някои лабораторни резултати за Дженсън. Накарах екипа си да работи, колкото е възможно по-бързо.

— Благодаря, докторе. Какво открихте? — Той направи знак на Гарсия, който току-що пристигна, да вдигне телефона си и да слуша.

— Както предположихме, жертвата е била упоена. В кръвта й намерихме следи от приспивателното естазолам.

— Обикновено се предписва за краткосрочно лечение на безсъние, нали?

Доктор Хоув беше забравила, че Хънтър знае повече за безсънието от мнозина лекари.

— Точно така. Като се има предвид относително високата му концентрация, смятаме, че убиецът е упоил жертвата в деня, когато е умряла, преди да я остави в мазето. Но не е прекалил с дозата. Използвал е само толкова, колкото да я приспи за два часа и нещо.

Робърт се облегна назад на стола.

— Интересното обаче е, че открихме леки следи и от друго лекарство — мекситил. Използва се срещу аритмия.

— Какво?

— Обикновено лекарство за лечение на сърдечно състояние, наречено вентрикуларна аритмия.

Хънтър започна да прелиства материалите на бюрото си.

— Ако търсиш медицинската й история, не си прави труда, Робърт — каза доктор Хоув. — Сърцето й е било силно като на състезателен кон. Не е страдала от аритмия.

Той спря да рови и се замисли.

— Какви са страничните ефекти на този мекситил, докторе?

— Уместен въпрос, Робърт. Мекситилът е фармакологично подобен на лидокаина, който, както знаеш, е местен анестетик. Главният му страничен ефект е лека сънливост и зашеметеност. Но ако се взима от човек, който не страда от вентрикуларна аритмия, леката сънливост става умерена до силна. И не ти трябват големи дози, за да я причиниш. Но с това се ограничава въздействието му. Не може да изпаднеш в безсъзнание. Няма дори да заспиш.

Хънтър се замисли. Звучеше логично. Вероятно затова по жертвите нямаше следи от завързване. Ако убиецът ги беше държал в постоянно състояние на замайване и сънливост, не е било необходимо да ги обездвижва.

— Има ли някаква друга причина убиецът да е използвал мекситил? — попита той. — Ако е искал жертвите упоени, можел е да използва много други лекарства или наркотици.

— Лесно се купува по интернет.

— В днешно време е така с повечето лекарства, докторе — възрази Карлос.

— Да. — Доктор Хоув замълча за миг. — Винаги съществува вероятността убиецът да е запознат с лекарството. Може би самият той страда от аритмия.

Робърт вече пишеше по клавиатурата на компютъра си и търсеше повече информация за лекарството в интернет.

— Би ли проверила базата си данни, докторе? Върни се назад пет… не, десет години. Потърси случай, когато в кръвта на жертва на убийство е открит мекситил.

— Няма проблем. — Този път тя започна да прелиства книжата на бюрото си. — Имам резултат и за праха с цвят на потъмняла мед, който извадихме от ноктите на жертвата. Прах от тухли.

Хънтър повдигна вежди.

— Вероятно ще можем да идентифицираме точно от какъв вид тухла е. Ще ти се обадя, ако успеем. — Доктор Хоув се закашля, за да прочисти гърлото си. — Отначало помислих, че жената е драла с нокти тухлите в помещението, където са я държали. Но в такъв случай ноктите й щяха да са издраскани и счупени… дори изтръгнати, а те са непокътнати. Спомняш си, че бяха изпилени като нокти на хищник, нали? Може би заострените нокти са някакъв странен символ за убиеца.

Погледът на Хънтър бързо се отмести от компютъра към таблото със снимките.

— Открихте ли нещо друго под ноктите й?

— Да, частици от кожата й. Драла е устата си, слабините и шевовете, преди да умре.

— Само нейната кожа ли?

— Да.

— Добре, докторе. Обади ми се, ако има нещо друго. — Хънтър остави слушалката, загледа се в ноктите си и промълви: — Оръжие.

— Какво? — попита Гарсия и отдалечи стола си от бюрото.

— Оръжие. Затова са били заострени ноктите й. — Робърт стана и се приближи до таблото със снимките.

— Погледни фотосите от местопрестъплението на първата жертва. — Посочи ръцете на Лора Мичъл. — В ноктите й няма нищо странно.

— Не са изпилени — съгласи се партньорът му.

— Убиецът не ги е изпилил, както предполага доктор Хоув. Кели е използвала тухлената стена, за да ги изостри. Мисля, че е искала да нападне похитителя си. В празната стаичка това е било единственото оръжие, за което се е сетила.

Гарсия докосна устните си.

— Но под ноктите й не е намерено нищо друго, освен прах от тухли и собствената й кожа. Така и не е имала шанс да ги използва.

— Да. — Хънтър се върна до бюрото си и запрелиства тефтерчето си. — Доктор Хоув каза, че органите на Кели показвали леки симптоми на обезводняване и недохранване, нали? Мисля, че Кели е гладувала нарочно.

Карлос се намръщи.

— Мекситил. Тя не е имала следи от убождания с игла.

— Убиецът й го е давал с храната.

Робърт се подпря на бюрото си.

— По всяка вероятност е разбрала, че в храната й има опиат.

— И е престанала да се храни, за да се отърве от замаяността — поде мисълта му Гарсия. — Но така нямало ли е да загуби сили да се съпротивлява?

— Да, ако не се е хранила няколко дни, но не е било така.

— А само един ден. Нали така каза доктор Хоув?

Хънтър кимна.

— Мекситилът не е точно успокоително средство. На Кели са й били нужни само няколко часа да се отърве от него.

— Достатъчно, за да прогони зашеметеността, но не достатъчно, за да отнеме силите й. Ала откъде е знаела?

— Не е знаела. Рискувала е.

— Изпилила е ноктите си, за да ги превърне в оръжие. — Гарсия прокара пръсти през косата си и въздъхна. — Искала е да се измъкне оттам. Опитала се е да направи нещо, защото е знаела, че няма време, и е загубила надежда. Уморила се е да ни чака да я спасим.

Мобилният телефон на Робърт започна да звъни.

— Детектив Хънтър — каза той, доближавайки го до ухото си.

— Обажда се Трейси от телефонната централа в оперативния отдел. Отговарям за информационната линия за заподозрения, когото търсите, Джеймс Смит.

— Да?

— Позвъни човек, който твърди, че е той.

Хънтър направи гримаса.

— Засега позвъниха петдесет като него…

— Детектив — прекъсна го Трейси, — мисля, че трябва да приемете това обаждане.