Хищникът

90.

Жената беше на трийсетина години. От снимката беше трудно да се определи възрастта й, защото лицето й беше подуто и изранено, но въпреки това Хънтър видя, че е била много хубава.

На лявата страна на челото, окото и скулата й имаше голяма рана. Дългата до раменете й черна коса беше мокра и залепнала за лицето й. Големите й светлокафяви очи, които сигурно бяха омайвали много мъже, бяха широко отворени и в тях беше застинал ужас. Също като на Лора, Кели и Джесика устните й бяха зашити стегнато с дебел черен конец, но шевовете бяха добре изпипани, за разлика от онези на жертвите в Лос Анджелис. Между дупчиците от иглата се беше процедила кръв, която бе потекла по брадичката и шията й. Очевидно е била жива, когато извършителят я беше зашил. Между устните и в ъгълчетата на устата й се беше насъбрала кафеникава течност — повърнато. Беше й се догадило, но съдържанието на стомаха й не бе намерило излаз.

Вторият фотос показваше в едър план думите, написани на стената — ТОЙ Е В ТЕБ. Рей Харпър ги беше написал с кръв. На третата снимка се виждаха шевовете на тялото й. Слабините и вътрешната страна на бедрата й бяха изцапани с кръв, процедила се през раните от иглата. Китките и глезените й бяха завързани за леглото, което беше повдигнато в горния край и подпряно на стената, така че жертвата да бъде изправена и да гледа към стаята.

Робърт разгледа следващата фотография — тяло на мъж, което лежеше на пода пред леглото и мъртвата жена. Главата и по-голямата част от врата липсваха. Двуцевната пушка беше паднала върху торса му и отчасти в огромна локва кръв. Ръцете му бяха на приклада. Съдейки по пораженията на главата, Хънтър разбра, че човекът е изстрелял едновременно и двата патрона и че е сложил дулата под брадичката си.

Прелисти набързо останалите снимки и прочете докладите от разследването и аутопсиите. Стигна до последната страница в папката и най-после намери онова, което търсеше — дневника на местопрестъплението. Дотам бяха имали пряк достъп осем души — окръжният съдебен лекар, криминалист-следовател, шерифът и двамата му заместници, шефът на полицията Купър и двама полицаи от Хийлдсбърг.

— Полицаите Перес и Кимбъл още ли работят? — попита.

Суарес почеса тънкия белег под брадичката си.

— Перес се пенсионира преди четири години. Живее на моята улица. Синът му е пожарникар. Кимбъл почина преди няколко години. Ракът на панкреаса спечели битката.

— Съжалявам. — Робърт отново насочи вниманието си към дневника. — Познавате ли заместниците на шерифа, Питър Едмъндс и Джоузеф Хейл?

Суарес кимна.

— Разбира се, но те вече не са заместници на шерифа. Питър Едмъндс е капитан в Оперативния отдел, а Джоузеф Хейл е помощник-шериф в отдел „Прилагане на законодателството по спорни въпроси“. Двамата живеят в Санта Роза. Прекрасни хора.

Хънтър потърка очи. Съдебният лекар, криминалистът следовател, шерифът и Купър вече бяха на повече от шейсет и пет години. Не беше невъзможно, но имаше много малка вероятност някой от тях да е станал сериен убиец на стари години. Всички, присъствали на местопрестъплението, бяха споменати, освен ако някой не беше вписан. Но в такъв случай нямаше как да разбере кой друг е видял местопрестъплението. Той инстинктивно запрелиства докладите и снимките и изведнъж се намръщи. Нещо привлече погледа му. Върна се на фотосите и внимателно се вгледа в тях. Щом стигна до последния, отново прегледа всички материали.

— Това ли е всичко по случая или в архивите има още някоя папка?

— Това е всичко — отвърна Суарес. — Няма друго.

— Сигурен ли сте?

Шефът на полицията повдигна вежди.

— Да, сигурен съм. Вече ви казах, че пет часа търсихме тази папка. Преровихме всички кутии и, повярвайте, не бяха малко. Защо питате?

Хънтър затвори папката на коленете си.

— Защото липсва нещо.