Хищникът

110.

Двамата детективи спряха на прага. Пистолетите им държаха на прицел онзи или онова, което беше издало звука, но не стреляха. Тъй като беше тъмно, на Хънтър му бяха нужни няколко секунди да я забележи. Беше се свила на кълбо в ъгъла, притиснала колене до гърдите си. Ръцете й бяха увити около краката толкова силно, че кръвта се беше оттеглила от тях. Очите й бяха широко отворени и втренчени във вратата и двамата новодошли. Видът й можеше да бъде описан само с една дума — страх.

Робърт я позна веднага — Катя Кудрова.

Той прибра пистолета си в кобура и бързо вдигна ръце в знак, че не е опасен.

— Ние сме полицаи от Лос Анджелис — обясни с най-спокойния глас, на който беше способен. — Търсим те от известно време, Катя.

Тя избухна в сълзи и тялото й се разтресе. Робърт бавно се приближи до нея.

— Няма страшно. Тук сме.

Очите й все още бяха широко отворени и го гледаха така, сякаш Хънтър беше илюзия. Дишането й беше учестено. Той се притесни, че Катя е твърде стъписана да говори.

— Можеш ли да говориш? — попита я. — Боли ли те някъде?

Тя си пое дълбоко дъх през носа и кимна.

— Да… да, мога да говоря. Не ме боли никъде.

Робърт коленичи пред нея и я прегърна. Катя се вкопчи в него и се разрида, като хълцаше пронизително. Той имаше чувството, че поглъща страха й през кожата си.

Гарсия стоеше до вратата, стиснал пистолета си, и непрекъснато оглеждаше коридора навън.

Катя погледна Робърт в очите.

— Благодаря.

— Има ли и други тук?

— Така мисля, но не видях никого. Не съм излизала от тази стая. Лампите винаги са угасени. Но съм сигурна, че чух нещо онзи ден. Искам да кажа някого. Друга жена.

— Ти си първата, която намерихме. Трябва да потърсим другите.

Тя се вкопчи в него още по-силно.

— Не… не ме оставяй.

— Няма да те оставя. Ще дойдеш с нас. Можеш ли да вървиш?

Катя въздъхна и кимна.

Хънтър й помогна да стане. Тя беше много по-слаба, отколкото на снимките, които беше виждал.

— Кога се храни за последен път?

Катя повдигна леко рамене.

— Не знам. В храната и водата има упойващи вещества.

— Замаяна ли си?

Тя кимна бързо няколко пъти.

— Малко, но мога да вървя.

Робърт погледна въпросително партньора си.

— Няма никого. Да тръгваме.

Хънтър премести Катя между себе си и Карлос и отново извади пистолета си. Тръгнаха предпазливо към вратата.

Изведнъж лампите угаснаха и настана абсолютен мрак.

Тримата се вцепениха. Катя изплака и този път страхът в гласа й вледени въздуха:

— Господи, той е тук!

— Всичко ще бъде наред, Катя. — Робърт я прегърна и усети, че тя трепери. — Тук сме с теб.

— Не, вие не разбирате. Нищо няма да бъде наред.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна Гарсия.

— Той е като дух. Движи се като дух. Не го чуваш, когато идва за теб. — Жената се разрида и започна да заеква. — И те вижда… но ти не го виждаш. — Задъха се. — Той вижда в тъмното.