Хищникът

67.

Хънтър и Майърс разговаряха още един час. Споделиха информация. Тя му каза, че доказателствата, които е събрала, предполагат, че Катя Кудрова е била отвлечена от апартамента й в Западен Холивуд. Обясни му за шейсетте съобщения на телефонния секретар на Катя и че всичките са дълги точно дванайсет секунди. Разказа му за звуковия анализ на последното съобщение, дешифрирането на дрезгавия шепот — „ДЪХЪТ МИ СЕКВА, КАТО ТЕ ВИДЯ. ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, КАТЯ. ЧАКАХ ТЕ. МИСЛЯ, ЧЕ Е ВРЕМЕ НАЙ-ПОСЛЕ ДА СЕ ЗАПОЗНАЕМ“ — и защо мислеха, че похитителят се е обадил последния път от спалнята й, вероятно докато я е гледал как се къпе.

Уитни даде на Хънтър копие на записите, включително на разкодираното последно съобщение, и още няколко папки. Проучването й беше добро, както беше казала.

Робърт изпълни своята част от уговорката, но не сподели всичко. Каза й за шевовете на устата на жертвите, но не и за онези в долната част на торса. Не спомена, че убиецът е оставил устройства в телата на жертвите, нито за бомбата и надрасканите със спрей послания. Каза само, че извършителят е използвал нож, и толкова.

Хънтър най-после изяде скаридите и си тръгна. Главоболието му не беше преминало, но бе станало поносимо. Обади се на оперативния отдел и ги помоли веднага да започнат разследване за Катя Кудрова.

Прибра се в апартамента си, наля си чаша малцово уиски и седна във всекидневната. Мислите му се въртяха около всичко, което му беше казала Майърс. Нямаше конкретни доказателства, че убиецът на Лора Мичъл и Кели Дженсън е отвлякъл и Катя Кудрова, но той вече съзираше сходства в изчезването им.

Катя беше отвлечена от апартамента си. Лора Мичъл, първата жертва, също. Въпреки подозренията си Хънтър все още не знаеше със сигурност откъде е похитена Кели Дженсън.

Безпокояха го и съобщенията, оставени на телефонния секретар на Катя Кудрова. Фактът, че всичките са дълги само дванайсет секунди, беше доказателство, че са оставени от един и същи човек. По едно съобщение на ден в продължение на шейсет дни. Това за пореден път предполагаше, че имаха работа с търпелив и дисциплиниран човек, който няма нищо против да чака. Все едно си играеше с жертвите. Но защо дванайсет секунди? Робърт беше убеден, че изборът не е случаен.

Той пусна копието на записа, което Майърс му беше дала. Чу дрезгавия шепот на похитителя, първо като статичен шум и после дешифрирания глас. Превъртя записа и го изслуша пак. И после отново и отново.

Облегна глава на изтъркания черен кожен диван. Трябваше да изгледа кадрите от камерите на паркинга до жилището на Кели, но беше капнал от умора. Клепачите му започнаха да натежават. А когато му се доспеше, Робърт гледаше непременно да се възползва от възможността.

Той заспа в хола. Спа пет часа, без да се събуди или да сънува — нещо, което му се случваше много рядко. Събуди се със схванат врат и отвратителен вкус в устата, сякаш беше ял от кофа за боклук, но се чувстваше отпочинал и за щастие главоболието му беше преминало. Къпа се дълго и остави силната струя гореща вода да масажира врата му. Избръсна се със старо ножче, което сякаш откъсваше косъмчета от лицето му, вместо да ги реже. Хънтър изруга. Трябваше да отиде в магазина да си купи ново.

Направи си чаша силно кафе и се върна в хола, където беше лаптопът, който беше донесъл.

Скритата камера на господин Уонг беше настроена да наблюдава паркинга денонощно, но имаше чувството, че трябва да гледа само нощните кадри. Убиецът едва ли бе рискувал да се мотае на сцената на отвличането посред бял ден, пред погледите на всички. Ако Кели Дженсън беше отвлечена някъде около ателието й, по всяка вероятност това беше станало по тъмно.

Паркингът беше уединен и използван главно от собственици на магазини, затова движението на коли и хора беше минимално. Всичко необичайно правеше впечатление. Не беше необходимо да гледа всяка минута от петдесет и шест часовия запис през нощта. След бърза проверка установи, че може да ускори записа до шест пъти по-бързо от оригиналната скорост и пак да забележи, ако има нещо подозрително. Това означаваше, че ще прегледа осем часа кадри за малко повече от час. Робърт погледна часовника си. Шест и двайсет и две минути. Имаше достатъчно време да види първата записана нощ, преди да отиде в Паркър Сентър.

Не се наложи да гледа дълго.

Часовникът в долния десен ъгъл на екрана показваше двайсет часа и трийсет и шест минути, когато в паркинга влезе стар форд фиеста и спря точно зад понтиака на Кели. Хънтър забави записа до нормалната му скорост. След няколко секунди от колата слезе мъж — висок, с атлетично телосложение. Облегна се на вратата от шофьорската страна и нервно огледа паркинга, сякаш проверяваше дали наоколо има някой друг. Изглежда се чувстваше неловко, когато запали цигара. Робърт спря кадъра и го увеличи, но качеството не беше добро, неясно и зърнесто, затова не можа да види ясно лицето на мъжа. Беше убеден, че компютърните специалисти в полицията ще изчистят образа. Отново пусна записа. След трийсет секунди се отвори другата предна врата и от автомобила слезе дългокрака блондинка. Приближи се до нервния мъж, коленичи пред него, разкопча колана му, смъкна панталоните му и го пое в уста.

Хънтър се усмихна и потърка брадичка. Двама търсачи на силни усещания. Той превъртя напред записа. Мъжът и жената преминаха от орален към същински секс — върху предния капак на колата. Те бяха там трийсет и осем минути.

В двайсет и един и четирийсет и девет господин Уонг се качи в пикапа си и замина. На паркинга остана само понтиакът на Кели. В двайсет и два и двайсет и шест Робърт пак намали скоростта на кадрите.

— Какво е това, по дяволите?

Той се наведе по-близо до екрана и се втренчи в събитията, които се развиха през следващата минута. Зяпна от изумление.

— Мамка му!