Хищникът

62.

Пролетното утро в Лос Анджелис беше едно от онези, които карат хората да се чувстват щастливи, че са живи. Ясно синьо небе, лек ветрец и температура не повече от двайсет и два градуса. Хората се усмихваха. В такива дни всеки детектив от силите на реда искаше полицията да раздава необозначени коли с гюруци. Естествено, нямаха такива, но хондата на Гарсия щеше да свърши работа, защото за разлика от стария буик на Хънтър имаше климатик.

Докато пътуваха към Сенчъри Сити и студиата на телевизия „Изкуство и развлечения“, Карлос се изравни с аленочервено беемве кабрио със смъкнат гюрук. Брюнетка с къса коса и тънко оскубани вежди беше облегнала глава на рамото на шофьора — мускулест мъж с куршумовидна глава, обръсната до блясък, и спортен елек, два номера по-малък за размерите му.

Робърт се загледа в тях. Жената изглеждаше влюбена до уши. Тя докосна небрежно косата си и му напомни за Ана, съпругата на Гарсия.

— Би ли наранил Ана някога? — неочаквано попита Хънтър.

Въпросът беше толкова изненадващ и неуместен, че приятелят му го погледна стреснато два пъти и едва не свърна вън от шосето.

— Какво?

— Би ли наранил физически Ана?

— Да, чух те, Робърт, но сериозно ли питаш, по дяволите?

Изминаха няколко секунди. Дори да се шегуваше, Хънтър не се издаваше.

— Предполагам, че това означава не.

— Означава не, по дяволите. Защо бих наранил Ана, физически или по друг начин?

Гарсия се беше запознал с Ана Престън в гимназията. Тя беше мило момиче и изключително красива. Карлос се влюби от пръв поглед, но десет месеца събира смелост да я покани да излязат. Започнаха да се срещат в десети клас и той й предложи да се оженят веднага щом завършиха. Робърт не познаваше друга двойка, чиято любов и всеотдайност един към друг да се равнява на тяхната.

— Каквото и да се случи, каквото и да направи Ана, би ли я наранил по някакъв начин? — настоя Хънтър.

— Да не си се побъркал? Чуй ме внимателно. Каквото и да направи или да каже Ана, никога не бих я наранил. Тя е всичко за мен. Без нея аз не съществувам. Какво се мъчиш да кажеш, Робърт? — попита Карлос.

— Защо? — монотонно попита Хънтър. — Защо не би я наранил? Каквото и да направи, и да каже…

Гарсия беше партньор на Робърт почти от четири години, откакто бе постъпил на работа в отдел „Обири и убийства“. Знаеше, че Хънтър е нестандартен детектив. Нещата му ставаха ясни по-бързо, отколкото на всеки друг, когото беше срещал. Повечето пъти никой не разбираше как го прави, докато не обяснеше, и тогава всичко изглеждаше съвсем просто. Робърт слушаше много повече, отколкото говореше. А когато говореше, отначало не всичко звучеше логично, но накрая си идваше на мястото като картинен ребус. Понякога обаче Гарсия трябваше да признае, че Хънтър сякаш обитава друго измерение. И сега беше един от тези моменти.

— Защото я обичам. — Той несъзнателно произнесе нежно думите. — Повече от всичко на света.

— Именно. — Робърт се усмихна. — Мисля, че същото изпитва и нашият убиец.