Хищникът

72.

Робърт остави чашата си, извади пистолета от кобура, окачен на облегалката на стола, и се приближи до външната врата. Нямаше шпионка. Хънтър ги мразеше, защото предоставяха на нападателя възможност за лесен смъртоносен изстрел. Чакаш, докато лещата потъмнее и стреляш в шпионката. Подготовката и инстинктът му подсказаха да застане вдясно от рамката на вратата, извън обсега на отваряне на вратата. Така щеше да избегне удар в лицето, ако някой ритне вратата, когато я отключи. Освен това щеше да бъде встрани от прекия изстрел на мощно оръжие, ако някой чакаше да стреля през вратата.

Робърт отключи, дръпна вратата и я отвори, доколкото позволяваше веригата. През пролуката се виждаше само част от лицето му.

— Очакваш лошите, а? — усмихна се Уитни Майърс.

Беше облечена в късо черно кожено мотоциклетистко яке и тениска с AC/DC. Сините й дънки бяха избелели и скъсани на лявото коляно — вид, който напълно допълваше каубойските й ботуши със сребристи носове. Хънтър я огледа от главата до петите. Никак не му беше забавно.

— Ще ме поканиш ли да вляза или ще ме застреляш с пистолета, който криеш зад гърба си?

Затвори вратата, откачи веригата и пак я открехна. Той също беше с избелели дънки, макар и не скъсани, но без нищо друго.

Сега беше ред на Майърс да го огледа.

— О, някой е фен на фитнеса — отбеляза, когато погледът й се спря на стегнатите му мускули и после се плъзна към гърдите, бицепсите и накрая отново към лицето му.

— Да не си се изгубила, докато отиваш на рок концерт? — Хънтър продължаваше да стои на прага, стиснал пистолета в дясната си ръка. — Какво търсиш тук посред нощ, по дяволите?

Тя отмести очи от него и огледа апартамента му. Изражението й се промени.

— Извинявай… С някого ли си?

Робърт остави неловкото мълчание да продължи няколко секунди и сетне поклати глава.

— Не.

Отстъпи назад, отвори напълно вратата и мълчаливо й кимна да влезе.

Холът на апартамента му имаше странна форма, а мебелите изглеждаха така, сякаш бяха от „Армията на спасението“. Имаше четири различни стола около квадратна дървена маса, на която Хънтър държеше компютъра си. Там бяха и лаптопът, принтерът и малката настолна лампа. Няколко крачки по-нататък беше протритият му черен диван. Масичката за кафе пред него беше отрупана със снимки и полицейски доклади. В отсрещната страна на стаята Майърс забеляза остъклено барче с внушителна колекция от бутилки с малцово уиски.

— Виждам, че не си човек, който си пада по екстравагантното обзавеждане.

Робърт събра снимките и книжата от масичката за кафе и ги отмести да не пречат. Взе бяла тениска от стола и я облече.

Уитни отмести поглед встрани, прикривайки разочарованието си, и се приближи до черния дървен шкаф вдясно от барчето, където бяха наредени няколко снимки в рамки. Двете бяха черно-бели и изглеждаха стари, на едни и същи усмихнати мъж и жена. Майърс забеляза, че Хънтър прилича на баща си, но има проницателните очи на майка си. Повечето други фотографии показваха Робърт и един друг мъж, по-пълен и около пет сантиметра по-висок от него. От проучванията си Уитни знаеше, че той е Скот Уилсън, бившият партньор на Хънтър в отдел „Обири и убийства“, който беше загинал в злополука с лодка преди няколко години. Други две снимки показваха как Робърт получава похвала от кмета на Лос Анджелис и губернатора на Калифорния. На последната снимка се криеше младият Робърт, облечен в тога в деня на дипломирането си и с университетска диплома в ръце. Имаше такъв вид, сякаш току-що беше покорил света. Баща му гордо стоеше до него. Усмивката му би озарила мрачен ден.

Скръстил ръце Хънтър стоеше до прозореца и чакаше.

Посетителката погледна към остъкленото барче и прилежно наредените бутилки.

— Може ли едно питие?

— Ако обещаеш да ми кажеш защо си дошла, разбира се, налей си.

Тя си наля двойна доза „Балблеър“ от 1997 година и пусна кубче лед в чашата.

Лицето на Робърт остана безизразно, макар че беше смаян.

— Добър избор.

Уитни отпи от уискито.

— Имаш ли CD плейър?

Той присви очи.

— Защо? Искаш да изпадна в настроение за „Back in Black“?

Тя се усмихна и погледна тениската си.

— Това е любимият ми албум на AC/DC, но може да го чуем после, ако искаш. В момента трябва да чуеш това. — Извади диск от чантата си. — Защото няма да повярваш, ако ти кажа.