Хищникът

97.

Стаята, в която се намираше, беше осветена само от свещи — дванайсет. Пламъците им потрепваха в несинхронен танц и сенките им подскачаха по стените. Той вдигна глава и погледна отражението на голото си тяло в огледалото — босите крака върху студения бетонен под, мускулите, широките рамене, атлетичното телосложение и леденостудените очи. Втренчи се в лицето си и внимателно го анализира, а после изви тяло наляво и надясно, оглеждайки гърба си.

Приближи се до масата в ъгъла, взе единия от многобройните предплатени мобилни телефони и набра номер, който знаеше наизуст.

Телефонът иззвъня два пъти и сетне отговори спокоен, но твърд глас.

— Имаш ли информацията, за която те помолих? — попита той и впери очи в работния тезгях пред себе си.

— Да. Не беше проблем.

Той се заслуша внимателно.

Информацията беше по-скоро изненадваща, отколкото обезпокоителна, но лицето му не показа признаци на тревога. Той затвори и прокара дясната си ръка по голямата, изцапана със засъхнала кръв игла и конеца, които беше оставил на работния тезгях.

Трябваше да промени начина на действията си и да се приспособи, но не обичаше промените. Всяко отклоняване от добре обмислените планове означаваше увеличаване на риска, но той вече не беше сигурен дали това има някакво значение.

Погледна часовника си. Знаеше точно къде ще бъде тя след няколко часа. Получи информацията толкова лесно, че се разсмя.

Отново се обърна към огледалото и се втренчи в очите си.

Време беше да го направи пак.