Хищникът

96.

Ронда поздрави госпожа Колинс, секретарката на брат й, и посочи към вратата на кабинета му.

— Има ли някой при него?

Госпожа Колинс се усмихна любезно и поклати глава.

— Мисля, че той се готви да излезе да обядва, миличка. Влизай.

Ронда почука два пъти и бутна вратата, преди да дочака отговор.

Рики беше пълна противоположност на сестра си — висок, с грижливо подстригана коса и телосложение на спортист. Носеше консервативен светлосив костюм, светлосиня риза и вратовръзка на сини и червени райета. Запознанството им беше бързо и без излишни формалности и усмивката на Рики помръкна, когато Ронда му каза защо е довела Хънтър да говори с него.

— Съжалявам, но не знам как бих могъл да ви помогна. — Мъжът изглеждаше малко нервен. — Бях на десет, когато нещастието се случи, и дори не бяхме тук, спомняш ли си? — отправи въпроса към сестра си, която кимна. — Беше през коледната ваканция и ние бяхме отишли на гости на баба в Напа. Научихме какво е станало едва когато се върнахме.

— Разбирам, но не искам да ми разказвате за произшествието. Ясно ми е, че не знаете нищо за него. Ще ми помогнете обаче, ако ми кажете нещо повече за Андрю. Ронда ми спомена, че сте били приятели.

Рики погледна укорително сестра си и сетне повдигна рамене.

— Може би. Той… нямаше много приятели.

— Защо?

— Беше много тих и срамежлив. Предпочиташе да прекарва времето си с комикси, отколкото с хора.

— Но сте били заедно. Играли сте.

— Да, понякога, но невинаги. Той беше… различен.

Робърт присви очи.

— В какъв смисъл?

Рики погледна часовника си, приближи се до вратата на кабинета и подаде глава навън.

— Госпожо Колинс, ако някой се обади, кажете му, че съм отишъл да обядвам. — Затвори и предложи: — Моля, седнете.

Хънтър се настани на единия от двата стола пред бюрото. Ронда предпочете да се облегне на рамката на прозореца.

— Андрю беше… тъжен през повечето време — каза Рики и седна зад бюрото си.

— Казвал ли ви е защо?

— Родителите му непрекъснато се караха и това го разстройваше. Той беше много близък с майка си.

— И не толкова близък с баща си?

— Беше близък и с него, но повече говореше за майка си.

Мобилният телефон на Робърт започна да вибрира в джоба му. Той дискретно погледна екранчето. Обаждаше се Уитни Майърс. Пъхна телефона обратно в джоба си, без да отговори. По-късно щеше да й позвъни.

— Децата винаги говорят за майките си — обади се Ронда.

— Не — поклати глава брат й. — Не и по начина, по който говореше Андрю. Той говореше за нея така, сякаш тя беше богиня и не можеше да направи нищо лошо.

— Идеализираше ли я?

— Да. Издигаше я на пиедестал. И когато тя беше тъжна, и Андрю беше много тъжен. — Рики започна да си играе с един кламер. — Знам, че понякога е виждал майка си да плаче и това го е измъчвало. — Рики нервно се усмихна. — Той я наблюдаваше често… по странен начин.

Ронда наклони глава на една страна.

— Какво означава това?

Очите на брат й се стрелнаха от нея към Хънтър, чието лице беше безизразно.

— Андрю ми каза за тайното си място. Знам, че той прекарваше много време там.

Робърт знаеше, че тайното или специалното място не е нещо необичайно за децата, особено за такива като Андрю — тъжни, тихи и с малко приятели — онези, които хулиганчетата обичат да закачат. Това беше уединено място, където те се измъкваха от всичко и от всеки, който ги разстройваше. Място, където се чувстваха в безопасност. Но ако детето започнеше все по-често да се усамотява там, това означаваше, че изпитва все по-голяма потребност от изолация — от всеки и от всичко. И последиците можеха да са сериозни.

— Това не е толкова лошо — отбеляза Ронда. — Аз и приятелите ми също имахме тайно място, когато бяхме малки.

— Но не е било като тайното място на Андрю — възрази Рики. — Поне се надявам, че не е било такова. Един ден той ме заведе там. Накара ме да обещая, че няма да кажа на никого.

— И? — подкани го сестра му.

Хънтър зачака.

Рики отмести поглед встрани.

— Бях забравил за онова място. — Той погледна Робърт. — Беше уединена част на тавана в дома му. Таванът беше пълен с кашони с боклуци и стари мебели. Много неща бяха натрупани като преграда, която разделяше тавана на две. Ако се качиш по стълбите в къщата, виждаш само едната част. Другата беше напълно скрита от бариерата от непотребни вещи. Дори не можеше да стигнеш до нея, ако не разместиш нещата. А те бяха много.

— И това ли беше тайното място на Андрю? — попита Ронда.

— Да.

— Но ти каза, че никой не можел да стигне дотам.

— Не и през къщата — поясни Рики. — Андрю се катереше по решетката с увивните растения по външната стена и се вмъкваше през кръгло прозорче на покрива.

— Покрива?

— Да. Беше много добър. Катереше се като Спайдърмен.

— Какво толкова му беше странното на тайното му място на тавана? — попита Ронда.

— Намираше се точно над спалнята на родителите му. Андрю каза, че когато те са там, чува всичко.

— Боже мой! — Сестра му направи гримаса. — Мислиш, че Андрю ги е слушал, докато се любят?

— Нещо повече. Спомняш си къщата им, нали?

Тя кимна.

Рики се обърна към детектива:

— Беше старомодна дървена къща с висок таван. Андрю беше изстъргал пролуки на различни места между дъските на пода. Знам, защото ми ги показа. През дупките виждал цялата спалня и шпионирал родителите си.

— Не. — Ронда отвори широко очи. — Това е отвратително. Извратено хлапе. — Тя потрепери.

— Но най-много се уплаших, когато в ъгъла видях памук и парцали, изцапани с кръв — продължи той.

— Кръв? — едновременно попитаха Робърт и Ронда.

Рики кимна.

— Попитах го и Андрю ми каза, че кръвта е текла от носа му.

Хънтър се намръщи.

— Когато беше по-малък, Андрю се разболя много тежко от грип и това увреди капилярите в носа му. Знам, че е истина, защото му се случи няколко пъти в училище. Започнеше ли да киха или ако издухаше носа си малко по-силно, потичаше му кръв.

Робърт долови смущението на Рики.

— Но вие не повярвахте, че окървавеният памук и парцалите са изцапани с кръв от носа му, нали?

Рики погледна сестра си и после кламера, който въртеше в ръцете си. Беше го изкривил. Вдигна го и го показа на Хънтър.

— Видях кламери до памука на пода. И по тях имаше кръв. Може би е бъркал в носа си с кламери, кой знае? Андрю беше по-странен от повечето деца. Нямах представа какво прави там, но мястото беше страшно. Казах му, че трябва да се прибирам, и се махнах оттам, колкото можах по-бързо.

Робърт се досети за какво са били памукът, парцалите и кламерите. Андрю се беше самонаранявал. Беше замествал една болка с друга, опитвайки се да овладее страданията си. Не бе могъл да контролира емоционалната си болка, която преживява всеки път, когато родителите му се карат, и за да се дистанцира от мъката, той си беше създал своя болка, като се самонаранява. Така е можел спокойно да гледа как кърви, откъснат от страданието и потиснатия си гняв. Можел е да контролира тази болка по отношение дълбочината на раната и колко кърви.

Рики потърка лицето си.

— Вижте, знам, че Андрю беше малко странен, но повечето десетгодишни деца са такива по един или друг начин. — Погледна сестра си. — Някои си остават такива.

Ронда му показа среден пръст.

— Но Андрю беше добро дете — добави той. — И ако питате мен, баща му постъпи като страхливец. Андрю нямаше шанс. Той не заслужаваше да умре.

Тримата се умълчаха.

За Хънтър парчетата от пъзела започваха да се подреждат.