Хищникът

49.

— И така — рече Барбара Блейк и затвори вратата на кабинета на детективите само няколко минути след като се върнаха в Паркър Сентър. — Какво става, по дяволите? Ясно ми е, че имаме работа с психопат, обсебен от художнички. И двете брюнетки. И двете трийсетинагодишни. И двете привлекателни. В Лос Анджелис този вид обсебване е нормална лудост. Но че слага разни неща в жертвите… абсурдни неща като бомба или… — поклати глава, сякаш думите й убягваха.

— … проклет ветрилообразен нож и после зашива телата им, това е абсолютно откачено. — Тя погледна Робърт. — Но не става дума за това, нали? Този тип не е смахнат. Той не чува гласа на дявола в главата си и не пие собствената си урина, нали?

— Не мисля.

— Тогава е маниак, който избива идолите си?

— На пръв поглед… може би — отвърна Хънтър, — но ако се вгледаш в доказателствата, не е възможно вманиачен почитател да е извършил убийствата.

— Защо? И за какви доказателства говориш?

— Липсата на наранявания.

Тя сбърчи чело толкова силно, че веждите й почти се срещнаха.

— Две жертви. — Робърт вдигна два пръста. — И двете отвлечени и държани за заложнички около две седмици. Спомняш си какво каза доктор Хоув, нали? Като изключим жестокостта с шевовете и начина, по който жените са умрели, и двете са недокоснати. Нямат нито драскотина. Убиецът не ги е пипнал с пръст, докато са били в плен.

— Добре — съгласи се Блейк. — И как се свързва това с теорията за обсебен почитател?

— Обсебените почитатели дълго фантазират за идолите си — обясни Хънтър. — Точно затова се вманиачават. Повечето им фантазии са сексуални, някои са свързани с насилие, но никоя не е за отвличане на идолите им, за да си бъбрят на горещ шоколад и понички. Ако този човек беше почитател, достатъчно обсебен, за да отвлече, вероятно не би могъл да устои да не осъществи поне една от фантазиите си. Особено ако и без това е готов да ги убие. И ако го стори, непременно ще има наранявания по телата им.

Блейк се замисли. Никога нямаше да разберат дали жертвите са били изнасилени. Но Хънтър беше прав. Липсата на наранявания предполагаше, че убиецът не е търсил това. Теорията за обсебен почитател започваше да звучи неправдоподобно.

— Кой, по дяволите, е способен на такова нещо? — попита тя. — Някой с множествена самоличност?

— Възможно е, но е трудно да се каже при наличието на онова, с което разполагаме.

— Защо? Самият ти каза, че убиецът се е превърнал от пасивен в абсурдно жесток. Това не е ли показателно за крайна промяна в настроението? Драстична промяна на самоличността?

Робърт кимна.

— Да, но начинът, по който той извършва насилието, противоречи на тази теория.

— В какъв смисъл?

— Времето и подготовката за двете убийства са твърде дълги.

— Чакай малко. Не мога да следя мисълта ти.

— Повечето промени в настроението и крайни промени на самоличността се задействат от нещо — силна емоция като гняв, любов или ревност. Това не се случва като гръм от ясно небе. Новото настроение или самоличност надделява и се задържа известно време, но щом гневът или някое друго чувство изчезне, самоличността прави същото. Човекът става такъв, какъвто е бил. — Той щракна с пръсти. — Все едно се събужда от унес. Колко дълго мислиш, че продължава унесът, капитане?

Блейк започна да схваща.

— Не достатъчно дълго.

— Да — съгласи се Робърт. — Убиецът е направил бомба и адски нож, да не говорим за уникалния самоактивиращ се спусъчен механизъм. Освен това е отделил време да подготви мястото, където е оставил жертвите, и после спокойно е зашил частите на телата им. Всичко това отнема много време, и подготовката, и извършването.

— И означава, че убиецът трябва да е бил в променено състояние на ума няколко дни или седмици, което е малко вероятно — добави Гарсия.

Хънтър кимна.

— Освен това общоприетото мнение в съвременната психология в момента е, че синдромът на множествената самоличност не съществува, а е терапевтично предизвикано психично разстройство, поддържано от безкрайната канонада на телевизионни дискусии, романи и холивудски филми.

— Какво?

— В общи линии, съвременната психология смята, че синдромът на множествената самоличност е пълна глупост.

Барбара Блейк се облегна на бюрото на Робърт и разкопча сакото си.

— Тогава имаме работа с човек, който отлично съзнава какво прави?

— Да.

— Изобретателността му е доказателство за това — допълни Гарсия.

Хънтър кимна.

— Той е и търпелив, и дисциплиниран — рядко срещани качества в днешно време дори в най-спокойните хора. Добавете към това и майсторските му умения, които е показал дотук, и няма да се учудя, ако се окаже, че е часовникар или художник. Може би скулптор.

Капитанът отвори широко очи.

— Например неуспял скулптор? Човек, който не е постигнал успеха на жертвите си? Мислиш ли, че деянията му може да са породени от завист?

Робърт премести тежестта си на левия крак.

— Не, не мисля, че са породени от завист.

— Защо си толкова сигурен? Завистта е силна емоция.

— Ако убиецът е неуспял човек на изкуството, който търси отмъщение, защото не е станал известен, мишената му няма да бъдат други творци. В това няма логика. Те не са причината за неуспеха му.

Карл ос прехапа устни и кимна в знак на съгласие:

— Отмъщението му ще бъде насочено срещу мениджъри, уредници на галерии, художествени критици или журналисти, хора, които може да повлияят на кариерата му, а не колеги.

— И приликата между Лора Мичъл и Кели Дженсън не е случайно съвпадение, капитане — добави Хънтър.

— За извършителя жертвите означават много повече отколкото само средство за отмъщение.

— Убиецът е използвал същия метод на действие, но е сложил различно устройство за убиване в жертвите — отбеляза Гарсия. — Мисля, че те не са избрани произволно, а в тях е вложено някакво значение.

— Какво? — попита Барбара. В тона й се прокрадна нотка на раздразнение. Тя прекоси стаята и се приближи до прозореца. — Какво общо може да имат бомба и нож, какъвто дори не съществуваше в света допреди няколко дни, с две художнички?

Никой не отговори. Последвалото мълчание съдържаше различно значение за тримата.

— Тогава новата жертва прецаква уликата ни към Джеймс Смит, така ли? — попита Барбара. — Всичко, което намерихме в апартамента му, беше за Лора Мичъл. Нямаше нищо за Кели Дженсън.

— Може би — рече Карлос и започна да си играе с един кламер.

— Какво искаш да кажеш?

— Смит вероятно има друга стая в друг апартамент — отвърна той.

— Какво? — Шефката му го изгледа гневно.

— Може да е по-умен, отколкото мислим, капитане. Той знае, че ако го хванем за двете жертви и открием само едната стая, ще има голяма вероятност да му се размине. — Карлос остави изкривения кламер на бюрото си. — Както вече ни е известно, той е приел името Джеймс Смит, защото е знаел, че ако се случи нещо, самото име ще го скрие сред хората. — Гарсия започна да отброява на пръстите на дясната си ръка. — Предплаща наема и сметките си. Ако той е нашият човек, със сигурност знаем, че има най-малко още едно жилище на друго място, където държи жертвите си, защото ни е известно, че не ги е държал в онзи апартамент. В такъв случай Смит има друг нает апартамент, може би на различно име. Ето защо не можем да го намерим.

Капитанът се подпря на перваза на прозореца.

— Това е малко вероятно.

Карлос изпука кокалчетата на пръстите си.

— Малко вероятно е и някой да направи саморъчна бомба, откачен нож и спусъчен механизъм и да ги сложи в жертвата, а после да я зашие. — Той млъкна, за да постигне ефект. — Доказателствата сочат, че този човек е непредсказуем, капитане. Той е умен, много ловък и търпелив. Наистина ли ще се изненадаш, ако има друга стая с колажи? Това му дава възможност да опровергае обвиненията.

— Гарсия е прав, капитане — обади се Хънтър и седна на ръба на бюрото си. — Не можем да отхвърлим Джеймс Смит като извършител само защото в стаята, която намерихме, нямаше нищо за Кели Дженсън.

— Забелязали ли са го някъде? Получили ли са някаква полезна информация по новооткритата телефонна линия?

— Още не.

— Страхотно. — Блейк посочи улицата навън. — В този град живеят повече от четири милиона души, а никой не знае кой всъщност е Джеймс Смит. Той просто изчезна. — Тя тръгна към вратата и я отвори. — Преследваме проклет дух.