Тези плитки гробове

Глава пета

Не беше истина. Не можеше да е истина. Джо се изправи с треперещи крака и се приближи до репортера.

– Как смееш! Ужасните неща, които наговори за Чарлс Монтфорт... това е лъжа. Защо лъжеш? – попита тя прекалено високо.

Заобръщаха се глави. Младият мъж я погледна.

– Това какво ви интересува, госпожице? – попита той.

Джо се готвеше да му обясни, когато вратата към кабинета на Стоутман се отвори и излезе самият Стоутман, с угарка от пура в едната ръка, а другата на гърба на госта, когото изпращаше. Нисък и плешив, главният редактор бе облечен в лекьосана с мастило риза, жилетка и покрити с пепел от пура панталони. Двамата мъже се сбогуваха и едва тогава Стоутман видя Джо.

– Госпожице Монтфорт? Каква неочаквана приятна изненада – каза той. – Какво ви води в редакцията?

Джо, чийто гневен поглед все още бе прикован върху лицето на Еди, видя как се разширяват очите му, щом чу името ù. „Сега вече знае коя съм и се притеснява, че ще му създам проблеми – помисли си тя. – Хубаво. Заслужава си ги.“

„Това... това момче – щеше да каже тя на Стоутман, – това момче не бива да говори лошо за баща ми.“ Само че преди думите да излязат от устата ù, тя си промени решението.

– Подарък... – каза тя и му подаде кутията. – За вас от баща ми.

Вечно недоволното изражение на Стоутман се смекчи.

– Колко мило. Моите съболезнования, госпожице Монтфорт. Моля, влезте – покани я той.

Въведе Джо в кабинета си, затвори вратата и ù предложи стол. Предложи ù и чай, но тя отказа. Все още беше разстроена и не искаше да стои дълго в кабинета на Стоутман и да се задушава с миризмата от пурата му. Искаше да се върне в редакцията и да накара онова момче да отговаря за думите си.

Стоутман отвори кутията. Усмихна се с тъга при вида на сребърното шише.

– Това беше мое – каза той. – Баща ви го спечели, когато се обзаложихме кой ще стане президент през 1880 година. Аз избрах Ханкок. Той заложи на Гарфийлд. Чарли винаги залагаше на победители.

Той вдигна поглед към нея.

– Благодаря ви за подаръка.

– Няма защо – отвърна Джо, натъжена от спомените на Стоутман. При последните избори бе придружила баща си в редакцията на „Стандарт“. Изведнъж си даде сметка, че това никога няма да се повтори.

Тя се изправи. Стоутман също. Поговориха за топлото време и после Джо си тръгна. Колкото и да се беше натъжила, умът ù беше зает с мисли. Трябваше да говори с онзи репортер. Скоро нямаше да се появи възможност да дойде пак в редакцията. Когато излезе от кабинета на Стоутман, тя видя добра възможност. Репортерът стоеше край стълбите и говореше с едно от момчетата разносвачи. Беше си облякъл сакото и явно се готвеше да излиза.

– Ще ви изпратя до улицата, госпожице Монтфорт – каза Стоутман.

– Не е необходимо, господин Стоутман – бързо каза Джо. – Знам пътя. Приятен ден.

Тя се запъти към стълбището. Когато бе на няколко метра от първото стъпало, рязко спря, затвори очи и притисна ръка към челото си. Беше виждала Труди да прави този номер, когато искаше да си остане в леглото, вместо да ходи на училище. Сега Джо се надяваше, че Еди ще я види, но я видя Стоутман.

– Госпожице Монтфорт, добре ли сте? – попита той.

Джо отвори очи.

– Да, добре съм, благодаря ви – отвърна тя ядосана.

– Господин Стоутман! – извика един нов глас. Джо позна рецепционистката, която стоеше задъхана на стълбите. – Кметът е тук. Разпенил се е заради уводната ви статия за подземната железница.

Стоутман едва се сдържа да не изругае.

– Галахър! – излая той към Еди. – Изпрати госпожица Монтфорт до дома ù!

Джо не успя да потисне тържествуващата си усмивка. Едно пътуване с екипажа до горната част на града щеше да даде на Еди Галахър достатъчно време да се обясни.

По лицето на Еди се изписа тревога.

– Ама шефе, вече е пет часà – запротестира той.

– Не се тревожи, Галахър. На баровете по „Парк Роу“ няма да им свърши бирата толкова бързо. Мърдай! – нареди Стоутман и изчезна надолу по стълбите.

– Ужасно съжалявам, че се превръщам в товар за вас, господин Галахър – ледено произнесе Джо, – но внезапно почувствах слабост.

Еди с буреносен вид предложи на Джо ръката си. Тя я пое и му позволи да я поведе надолу по стълбите. Прекосиха фоайето и той задържа вратата отворена, за да мине тя. На тротоара той отново ù предложи ръката си и я поведе към екипажа.

– Госпожице Джо, какво е станало? – загрижено я попита Долан, щом я видя.

– Малко ми се зави свят – излъга Джо. – Господин Галахър любезно предложи да ме изпрати до вкъщи.

– Знаех си, че не бива да идвате тук – завайка се Долан, докато ù помагаше да се качи в екипажа.

Изчака и Еди да се качи и да се настани срещу нея, и затвори вратичката. Веднага щом екипажът потегли, Джо заряза ролята на повехнало цвете.

– Защо казахте онова ужасно нещо за баща ми? – нападна тя Еди. Гневът съвсем не ù бе минал.

– Изглежда е станало чудо, щом толкова бързо ви мина замайването, госпожице Монтфорт – отбеляза Еди. – Толкова се радвам.

Джо не обърна внимание на думите му.

– Ако знаете нещо за смъртта на баща ми, трябва да ми кажете, господин Галахър. Имам право да зная.

Еди се усмихна мило.

– Честна дума, госпожице Монтфорт, това бяха празни приказки. Просто...

Джо го прекъсна.

– Не смейте да ми говорите покровителствено. Става дума за моя баща. Ако откажете да обясните думите си, ще ги споделя с чичо си Филип Монтфорт и ще имате възможността да ги обясните на него.

Еди се наведе към нея. Усмивката му бе изчезнала.

– Мога да изгубя работата си заради тази история – каза той. – Осем долара на седмица за вас може да са нищо, госпожице Монтфорт. Вероятно толкова харчите за плодови дъвки. Но на мен това ми е единственият доход.

– Не употребявам плодови дъвки, господин Галахър. Те са долнопробни. Е, на мен ли ще разкажете, или на чичо ми?

В очите на Еди проблесна стомана.

– Искате истината ли? Ето я. Чичо ви намерил баща ви мъртъв на пода в кабинета му късно през нощта. На дясното му слепоочие имало входна рана. Изходната рана била на задната част на черепа. Куршумът се забил в стената – той млъкна, за да види какъв ефект оказват думите му върху Джо. – Да продължавам ли?

– Да – каза Джо.

Картината с образа на баща ù, мъртъв, на пода, с рани от куршум в главата, беше шокираща, но тя трябваше да чуе всичко, което имаше да каже Еди.

– Пистолетът бил в дясната ръка на баща ви. Не го е чистил, когато той гръмнал. Само глупак би чистил заредено оръжие, а Чарлс Монтфорт не е бил глупак. Било е самоубийство. Полицията го знае. Стоутман го знае. Всеки вестникарски редактор в града го знае. През онази нощ имаше доста разговори между полицаите и репортерите. Чичо ви подкупи полицейския капитан и следователя, за да запишат смъртта като нещастен случай, и после заплаши да осъди задника на всеки вестникар, който си позволи да твърди обратното. Стоутман не се наложи да заплашва. Той вече е собственост на семейството ви.

– Значи сега искате да дискредитирате и чичо ми, освен баща ми? Може би някой е подкупил някого, но не и чичо ми. Той никога не би направил такова нещо – разгорещи се Джо.

Тонът ù се повишаваше с всяка дума, но вътрешно всичките ù защити падаха една по една. Възможно ли бе Еди Галахър да е прав? Едно от нещата, които каза, със сигурност бе вярно: само глупак би чистил заредено оръжие, а баща ù не бе глупак. От момента, в който бе разбрала какво е обяснението на смъртта му, не успяваше да го приеме.

– Учат ли ви на нещо друго в подготвителното училище, госпожице Монтфорт, освен да бродирате? – попита Еди. – Чичо ви има сериозна причина да подкупва полицията и тази причина сте вие. За самоубийството могат да се кажат много неща. То е грозно и тъжно, но най-вече е скандално. Ако хората знаеха истината, щяха да започнат да се чудят защо баща ви се е самоубил. Може би Чарлс Монтфорт е имал финансови проблеми, ще си кажат. Може би е намесена жена. Може би е изгубил ума си. Старите нюйоркски семейства, вашите хора, не харесват особено много скандалите, нали така?

– Да – потвърди Джо и потръпна при мисълта, че някой от социалния ù кръг би могъл да научи, че баща ù се е самоубил.

– Никой няма да започне да ви затръшва врати в лицето. Хората от висшето общество са твърде възпитани за това – каза Еди. – Но ще спрете да получавате покани за разни събития и никога няма да се стигне до предложение за женитба. Чичо ви иска да се погрижи да се омъжите за някой Олдрич, Рузвелт или Ливингстън. Иначе ще се наложи да се примирите с някой новобогаташ – съдба, по-страшна от смъртта – той се облегна на седалката. – Разбирате ли какво ви казвам?

Джо мълчеше. Беше в шок. Никой никога не бе разговарял с нея по този начин. Нито веднъж през целия ù живот.

– Това, което разбирам, господин Галахър – заяви тя, когато се овладя, – е, че изпитвате удоволствие от жестокостта си. Каквото и да мислите, че знаете за мен и моите хора, знайте и още нещо – Чарлс Монтфорт бе мой баща и аз го обичах.

Тя се обърна и потропа по едно малко прозорче отстрани на мястото на кочияша. То се отвори.

– Да, госпожице Джо? – каза Долан.

Беше извърнал глава в нейна посока, но очите му оставаха върху пътя. Движението започваше да става интензивно в края на деня.

– Спри, моля, Долан. Ще стигна вкъщи пеша. Бъди така добър да откараш господин Галахър у тях – каза Джо.

Полагаше усилия да овладее гласа си.

– Какъв е адресът, господине? – попита Долан.

– Рийд Стрийт 23, но не е нужно да ме карате, мога и сам да се прибера – отвърна Еди.

– За нищо на света не бих го допуснала – заяви Джо, докато Долан затваряше прозорчето.

– Госпожице Монтфорт, аз... моля ви, простете ми – започна Еди. Самодоволното му излъчване бе изчезнало. Сега изглеждаше засрамен. – Отидох твърде далеч. Така се държа, когато се чувствам притиснат в ъгъла. Хвърлям се напред и се опитвам да съборя противника, преди той да ме е съборил. Само че този път противникът е момиче.

– Долан ще ви закара в града – каза Джо, когато екипажът спря до тротоара.

Лицето ù бе скрито под периферията на шапката. Нямаше да му позволи да види колко я е разстроил. Еди се наведе към нея.

– Госпожице Монтфорт, съжалявам. Наистина. За поведението си и за загубата ви – каза той.

Очите му потърсиха нейните и тя видя, че съжалението му е искрено.

– Всичко наред ли е, госпожице Джо? – попита Долан, докато ù отваряше вратата.

– Съвсем наред – каза Джо.

Слезе от екипажа и пое към площад „Грамърси“, без да погледне назад. Ако някой я видеше, не би разбрал, че всяка крачка, която прави, изисква огромно усилие. Докато крачеше по улицата, си мислеше какво бе направил Еди Галахър. Беше я разстроил, беше я обидил, но дали ù беше казал истината?

Думите му отекваха в съзнанието ù: „Чарли Монтфорт допрял револвера до главата си и си пръснал мозъка.“ Емоциите я завладяха, тя се препъна и се подпря на желязната ограда пред най-близката къща, за да не падне.

– Госпожице? Добре ли сте? Да повикам ли полицай? – попита я едно вестникарче.

– Добре съм, благодаря. Просто моментно замайване – каза Джо и се насили да се усмихне.

Пое си дълбоко въздух няколко пъти и продължи нагоре по „Ървинг Плейс“. Искаше ù се да може да поговори с някого за станалото, някой, който би могъл да ù каже дали всичко това е истина, но кой? Майка ù и чичо ù не ставаха. На тях би се наложило да каже как е открила всичко, и те щяха да се ядосат много. Когато стигна до дома си, тя спря за момент, за да се успокои. Огледа площадката пред входа, втория етаж и прозорците на бащиния си кабинет. Изведнъж осъзна, че има кой да ù каже дали твърденията на Еди са истина.

– Ти, татко – прошепна тя.