Тези плитки гробове

Глава осемдесет и трета

Този път нямаше как да се промъкне вкъщи незабелязано. Беше почти осем и половина. Цялата прислуга беше на крак и приготвяше закуската.

– Заболя ме главата и излязох да глътна малко чист въздух, но не помогна – излъга тя госпожа Нелсън. – Ще донесете ли малко чай и препечен хляб в стаята ми и да кажете на майка ми, че не се чувствам добре?

Разтревожената Ана беше дошла да я види. Когато се бе успокоила, че Джо няма температура, тя я бе оставила да си почива. Джо хапна малко, после затвори очи. Смяташе само да подремне за час, но когато се събуди, беше четири и половина следобед. Тя веднага позвъни за прислужницата си.

– Кейти, чичо ми идвал ли е? – попита тя.

– Не, госпожице, но прати бележка, че ще намине в седем.

Джо се успокои, че не е изпуснала чичо си. Тя благодари на Кейти и после я помоли да ù напълни ваната и да ù приготви дрехи за преобличане. Тази сутрин се беше изкъпала съвсем набързо. Сега искаше да полежи в топлата вана по-дълго и да отмие пръстта от гроба на Кинч, мириса на смърт и тъгата от последното сбогом, което бе казала на Еди.

В шест и половина тя беше изтъркана, облечена и с прибрана коса. Точно в седем се чу звънецът. Тя слезе долу, щом го чу, и започна да събира силите, които знаеше, че ще ù трябват, за да издържи следващия час. Майка ù нямаше да приеме лесно това, което щеше да ù каже чичо ù Филип.

– Добър вечер, чичо – каза тя, когато излезе във фоайето.

Тийкстън посегна да помогне на Филип да си съблече палтото, но той каза, че предпочита да остане с него. Джо сметна това за необичайно, но не каза нищо.

– Сега отивам при майка ти – каза Филип. – След като кажа каквото имам за казване, ще те повикам. Предполагам, че е в приемната, нали?

– Там е – потвърди Джо.

Филип влезе в приемната, а Джо отиде да чака в библиотеката. Опита се да разсее тревогата си, като се загледа през прозореца, от който се откриваше гледка към площада. В светлината на една газова лампа тя видя една фигура, тънка и прегърбена, близо до входа за прислугата в къщата на семейство Кавъндиш, която беше по диагонал на нейната. Лудата Мери. Вратата се отвори и госпожа Пъркинс, готвачката на Кавъндишови, ù подаде малък вързоп, увит в кафява хартия. Мери наведе глава, после забърза към площадката пред къщата. Седна на стълбите, отвори вързопчето и лакомо започна да яде.

– Джо? Там ли си?

Беше чичо ù.

Джо бързо излезе от библиотеката и тръгна към приемната. Филип задържа вратата пред нея, после я затвори. Майка ù седеше на едно канапе, стиснала носна кърпичка. Очите ù бяха зачервени и подути. Цялата трепереше.

– О, мамо – изхлипа Джо.

Седна до нея.

Майка ù взе ръката ù в своята. Огледа я внимателно, после погледна Филип.

– Не го вярвам – каза тя. – Не мога да го повярвам. Не е вярно!

– Джо, на майка ти ù е трудно да приеме това, което ù казах. Би ли повторила разказа си пред нея? Започни от самото начало.

– Да, чичо – каза Джо. После се обърна към майка си и ù разказа всичко от игла до конец – от отиването си в редакцията на „Стандарт“, за да предаде на господин Стоутман завещаното му от баща ù.

Ана слушаше, от време на време клатеше глава, притискаше кърпичката до очите си и шепнеше „не“. Когато Джо свърши, в стаята се спусна мъртвешка тишина. Единственият звук идваше от стоящия часовник.

Филип наруши мълчанието. Той се обърна към Ана и каза:

– Сега виждаш ли? Точно както ти казах.

Джо беше толкова щастлива, че той е тук. Благодарна бе за спокойния му, безстрастен глас. За силното му присъствие. Сама нямаше да се справи.

– Ужасно – продължи той, без да сваля поглед от майката на Джо. – Истински кошмар, особено след всичко друго, през което мина. Но аз ти казвах, Ана. През цялото време ти го повтарях. Ти не ми вярваше. Сега вярваш ли ми? Виждаш ли? Клетата ни, скъпа Джо е загубила разсъдъка си.