Тези плитки гробове

Глава осемдесет и шеста

Джо видя първо високата каменна ограда, после черните порти. „Приют за душевноболни „Даркбрайър“ – пишеше на портите.

Джо знаеше, че вратата вдясно е заключена. Дали пък чичо ù по някакво чудо не беше забравил да заключи онази вляво? Тя хвърли поглед към вратата. Филип я видя.

– Не създавай проблеми, Джоузефин. И двете врати са заключени. Дори и да успееш да излезеш от колата, Томас и аз ще те последваме – предупреди я той.

След секунда минаха през портите. Джо бе идвала тук едва предишната нощ и знаеше, че когато пазачът заключи портите след тях, няма да може да излезе. Нямаше друг изход от „Даркбрайър“ освен през реката, но ниската температура, бързото течение и тежките ù дрехи щяха със сигурност да доведат до бърза смърт. Обезумяла от страх, Джо се хвърли към вратата вляво, но чичо ù я блъсна обратно.

– Няма да повтарям – студено каза той.

Екипажът продължи да се движи. Пазачът заключи портите. Джо бе пропуснала единствената си възможност. Когато колата спря пред главната сграда – готическо чудовище с кули и кулички и с решетки на всички прозорци, Джо я заля тъмната вълна на отчаянието.

– Не прави повече опити за бягство – каза Филип, – или ще съжаляваш.

Успокояващата му усмивка и мекият глас бяха изчезнали. Тя никога не беше виждала тази страна на личността му преди.

Томас отвори вратата. Филип слезе, после помогна на Джо и без да я пуска, я поведе по каменните стълби, които водеха от алеята към входа на сградата. В подножието на стълбите ги чакаше сестра в униформа.

– Добре дошли, госпожице Монтфорт. Очаквахме ви – бързо каза тя. – Аз съм сестра Уилямс и ще се грижа за вас.

Джо се огледа диво, все още с надеждата, че ще открие път за бягство. Филип я стисна по-силно.

– Госпожица Монтфорт е превъзбудена – обясни той на сестрата.

– Случва се понякога – рече сестрата. Отправи на Джо фалшива усмивка. – Няма нужда да се разстройваш, мила. Тук добре ще се грижим за теб.

Тя се обърна и направи знак на някого зад тях да се приближи.

– Ще помогнете ли на господин Монтфорт да настани племенницата си, господин Малън?

Джо спря да диша. Главата ù рязко се отметна назад. Горе на стълбите стоеше мъжът с белега на лицето. Беше тук. Сега. Чичо ù нямаше да чака. Щеше да я убие още тази нощ.

– Не! Пусни ме! – изкрещя тя и се задърпа. – Той е убиец!

– Господин Малън, ако обичате – строго каза сестрата.

Джо осъзна, че е безсмислено да се бори. Спомни си „Десет дни в лудницата“ и как никой от персонала не вярвал на пациентите, които казвали, че са нормални. Знаеше, че и сестра Уилямс няма да ù повярва.

Малън се спусна бързо по стълбите.

– Аз ще я взема, господине – каза той и пръстите му се сключиха около китката на Джо.

Филип я пусна и тръгна нагоре по стълбите редом със сестрата. Джо се опита да се отскубне, но Малън изви ръката ù зад гърба. Пръстите му стискаха като менгеме.

– Спри – изсъска той в ухото ù. – Иначе ще я счупя.

Джо нямаше друг избор, освен да се качи по стълбите.

– Виждате ли? Вече е по-спокойна. Чудесен е с пациентите. Толкова успокояващо им действа. Има много богат опит, ще знаете. Един от най-дълго работилите тук санитари – обясняваше сестрата. – За племенницата ви ще се грижат сестри, разбира се, но санитарите придружават новите пациенти до стаите им. Те са по-подходящи за обуздаване на буйстващите.

– Сигурен съм, че ще е в добри ръце – каза Филип. – Бих искал да ù дадете успокоително довечера, за да се успокои умът ù и да може да спи. Не бих искал да я връзвате, ако не е наложително.

– Разбира се, господин Монтфорт.

Джо видя как щяха да се развият нещата. Малън щеше да я дрогира. После щеше да се върне в стаята ù и да я удуши. После щеше да завърже нещо – може би чаршафа от леглото – за решетката на прозореца. Другия край щеше да завърже около шията ù.

„На следващия ден сестрата ще се сети колко неспокойна съм била – помисли си. – Ще каже, че ефектът на успокоителното е свършил и аз съм се обесила, и че това нямало да се случи, ако прекалено мекият ми чичо им бил позволил да ме завържат за леглото.“

Страхът пулсираше в главата на Джо. Бяха стигнали до половината на стълбите към сградата. Ако не побегнеше точно в този момент, нямаше да получи друга възможност. Но тя не можеше да побегне. Малън я стискаше с мъртвешка хватка. „Тук ще си умра“, помисли си Джо. Вратата на главната сграда се показа пред тях. Малън я бутна да върви и тя се препъна. Едната ù обувка почти падна.

Което ù даде една последна отчаяна идея.

На следващата крачка тя събу обувката си и я срита назад.

– Обувката ми! – изплака тя. – Падна ми обувката! Искам си я!

Сестра Уилямс се завъртя към нея. Филип също се обърна, раздразнен.

– Вдигни я – излая той към Малън.

Малън, който не искаше сестрата да види как е извил ръката на Джо, отпусна хватката си, но без да маха ръка от китката ù, и се наведе да вдигне обувката.

Джо не можеше да се мери с него по физическа сила, но можеше да използва елемента на изненадата, което и направи. Докато Малън се изправяше с обувката в ръка, тя го хвана за главата със свободната си ръка и ритна нагоре с коляно, право в лицето му.

Чу се отблъскващо хрущене, когато коляното ù строши носа му. Той отметна глава назад и изрева от болка. Ръцете му литнаха към лицето. В момента, в който пръстите му пуснаха китката ù, тя побягна.

Хукна надолу по стълбите и се отдалечи в мрака. Чу Малън да крещи след нея. Рискува да хвърли поглед през рамо и после продължи да тича към малка горичка. Той не я гонеше. Стоеше превит на стълбите, с ръце на носа, а кръвта му капеше по земята.

Гонеше я Филип. От погледа, който зърна в очите му, Джо осъзна, че този пъти няма да се задоволи с това да я хване и да я завлече обратно в приюта.

Щеше да я убие на място.