Тези плитки гробове

Глава шейсет и втора

Джо излезе от черквата „Божия благодат“ и пристъпи на тротоара.

Денят беше изумително красив, слънчев, но хладен, с яркосиньо небе, макар че Джо не му обърна внимание. През последната седмица бе живяла като в транс.

Бе облечена в нов сив костюм, обточен с черен ширит, с маншон от норка в ръце. Майка ù, под давлението на Маминка, ù бе разрешила да продължи да носи дрехи в цвят, различен от черния. Костюмът беше пристигнал от ателието на шивачката предишния ден и ù беше малко тесен, но Кейти бе пристегнала корсета ù толкова здраво тази сутрин, че ù стоеше съвсем добре. Джо не можеше да диша особено свободно, но това нямаше значение. Ако си позволеше да диша, да чувства, да слуша какво ù нашепва сърцето, щеше да се срине.

„Какво направи? Ти не обичаш Брам – казваше това сърце по хиляда пъти на ден. – Защо го направи?“

„За да зарадвам семейството си – отговаряше тя в опит да заглуши гласа му. – Защото това се очакваше от мен. Защото Брам е прав, с него се разбираме добре. Защото той поне ме иска. А Еди – не.“

Предателството на Еди не просто я бе наранило. То я бе пречупило, бе разбило сърцето и душата ù. Да обичаш някого толкова много, колкото тя обичаше Еди, бе опасно, това бе научила в последните дни. Беше по-добре да се омъжи за някого, към когото не е чак толкова привързана. Така този човек никога не би могъл да ти причини такава болка.

– Чудесна проповед! Наистина чудесна! – каза възрастната госпожа Де Вит на преподобния Уилямс, който се сбогуваше с паството си.

– Прекрасна, отче, наистина прекрасна – похвали го и госпожа Нюболд. – А, Джоузефин! Ето те, скъпа! Чух новината. Поздравления! Ще бъдеш най-красивата булка в Ню Йорк. Брам е голям щастливец.

Джо се усмихна, кимна и благодари на госпожа Нюболд, както бе благодарила на десетки други хора. Беше приела предложението на Брам преди седмица и вече почти целият град, ако не и целият щат, знаеха, че двамата са сгодени, благодарение на Маминка. Сватбата бе насрочена за юни. Дотогава шестте месеца строг траур щяха да изтекат и тя щеше да може да носи бяло.

Джо потърси майка си с поглед и я видя да говори с няколко представители на семейство Ливингстън. Все още носеше строг траур, включително черна шапка и воал. Джо не желаеше да слуша повече поздравления за годежа си, затова реши да изчака майка си в екипажа. Тръгна натам, но подръпване за ръката я накара да спре. Тя се обърна и видя елегантна брюнетка, издокарана в синя коприна.

– Фей? – изненада се тя. – Какво правиш тук?

– Чакам те – враждебно каза Фей. Усмихваше се, наклонила леко глава, и изглеждаше съвсем на място сред аристократичното паство на „Божия благодат“.

– Откъде знаеш, че съм тук? – продължи да пита Джо.

Фей подбели очи.

– А къде другаде да е госпожица Джоузефин Монтфорт от площад „Грамърси“ в неделя сутрин? – отвърна тя с въпрос. После се огледа и продължи по-тихо – Виж, не мога да стоя тук и да се усмихвам като идиотка цял ден. Открих Кинч.

Джо премигна.

– Това ли? Само ще мигнеш? – прошепна Фей. – Казах, че открих Кинч. Какво ти става? Изглеждаш като излязла от пушалнята на опиум на Мот Стрийт.

– Сгодих се. Предполагам, че ефектът е същият като от опиума.

– Леле боже – Фей вдигна поглед и го впи в очите на Джо. – За кого?

– За Брам Олдрич.

– По дяволите. Бях заложила на Еди.

– В такъв случай се боя, че си загубила парите – каза Джо, чието сърце се сви при споменаването на името му.

– Слушай ме, Джо, осъзнай се веднага. Твоят човек Кинч се оказа адски труден за намиране. Може би сега е единственият ти шанс да говориш с него.

Джо кимна и усети как живецът се връща във вените ù, макар и съвсем колебливо.

– В момента е в един долнопробен хотел на Пит Стрийт. Номер шестнайсет. Мернах го случайно късно снощи на Канал Стрийт и го проследих. Гадно място е. Не отивай сама. Вземи Еди.

Джо си пое дълбоко дъх, от което я заболяха ребрата, пристегнати в корсета. Съзнанието ù започна да се прояснява.

– Шивача знае ли? Мъжът с белега? – попита тя.

– И да знаят, не съм им казала аз.

– Джоузефин? – прекъсна ги глас.

– Това е майка ми – рече Джо, без да се обръща. – Благодаря ти, Фей. Длъжница съм ти.

– Можеш да ми се отплатиш с патронче джин или кутия „Дюк“, когато ти е удобно – каза Фей.

После се усмихна чаровно и се отдалечи.

– Хайде – подкани я Ана, – готова съм да си вървим.

– Мамо, ще имаш ли нещо против, ако Долан те закара вкъщи, а мен остави в парка? – попита Джо, трескаво обмисляйки начини да стигне до Пит Стрийт. – Много ми се иска да глътна малко чист въздух. Денят е толкова прекрасен.

– Разходка в парка! Каква великолепна идея!

Това бе чичо Филип. Изведнъж се озова до тях, с леля Маделин и Карълайн по петите.

„Не!“ – каза си Джо.

– Хайде всички да отидем – весело предложи лелята на Джо. После хвана Ана под ръка. – Знам, че си в траур, но никой няма да те осъди, ако глътнеш малко въздух. Говорим за парка „Бетесда Теръс“ все пак, не за цирка на господин Барнъм.

Ана се поколеба. Джо мислено я помоли да откаже.

– Ела, моля те – започна и Филип. – Всички изживяваме тежки времена, но сега Джо отново внесе щастие в семейството. Трябва и ти да участваш в него.

Накрая Ана се предаде.

– Както винаги си прав, Филип – усмихна се тя. – Да вървим.

– Великолепно! – възкликна Филип. – Нашият екипаж е спрян пред вашия. Може и семейство Олдрич да поискат да дойдат с нас.

– Ще ги попитам – предложи Маделин и тръгна да търси Маминка.

Ана закрачи към екипажите с Карълайн, а Филип и Джо ги следваха. Чичо ù се усмихна заговорнически и Джо отвърна на усмивката, макар че това я убиваше. Беше чул, че иска да отиде в парка, и беше решил да ù помогне, но тя не искаше да ходи в проклетия парк!

Искаше Долан да я остави в парка и веднага щом си тръгне, тя да хване файтон до пансиона на Еди и после заедно да продължат към Пит Стрийт, за да се срещнат с Кинч. А какво стана? Ще се разхожда! Идеше ù да крещи от безсилие и гняв.

Еди не се беше свързвал с нея от празненството у Олдрич, а и тя не беше правила опити да се свърже с него. Мисълта да отиде у тях, да го види, беше безкрайно болезнена, но тя не знаеше какво друго да направи. Не можеше да тръгне след Кинч сама.

– Това някоя нова приятелка ли е? – попита Филип и прекъсна мислите ù. – Не съм я виждал в черквата досега.

– Кой? – разсеяно попита Джо.

– Младата жена, с която разговаряше. Преди малко.

– Сигурно говориш за госпожица Пит. Току-що се запознахме – излъга Джо. Тъкмо бяха стигнали до екипажите. – Неволно настъпих края на роклята ù и трябваше да ù се извиня. От Филаделфия е. На гости за почивните дни.

– Филаделфия? От семейство Хоръс Пит или Морисън Пит?

– Боя се, че не каза, чичо Филип.

Филип се намръщи и се приготви да я попита още нещо, когато се появи Маделин.

– Семейство Олдрич ще дойдат с нас в парка – съобщи тя. – Боя се, че и шпаньолите ще дойдат – додаде, понижила глас. – Маминка ги е взела в екипажа. Учудвам се, че не ги внесе и в черквата.

– Сигурна съм, че се е опитала – изкоментира майката на Джо и сподави усмивката си. Обърна се към Долан, който държеше вратата отворена. – В парка, ако обичате, Долан. „Бетесда Теръс“.

Долан ù помогна да се качи, после помогна на Джо и след това зае мястото си на капрата, плесна с камшика и потеглиха към парка. Филип, Маделин и Карълайн ги следваха плътно. Екипажът на Олдрич завършваше колоната.

– Мади е права. Хубаво е човек да се разходи на чист въздух – каза майка ù с усмивка. – Добре ще ни се отрази да се разходим всички. Семейството и бъдещите членове на семейството. Нали, Джо?

– Да, чудесно – отвърна Джо и се усмихна.

Гласът ù беше спокоен, изражението също, но в маншона от норки ръцете ù бяха свити в юмруци.