Тези плитки гробове

Глава шейсет и пета

– Това ли е? Край на всичко? – ядоса се Джо.

– Кочияшът чака, Джо. Качвай се – отвърна Еди през зъби. Държеше вратата на един файтон отворена и я чакаше да се качи.

Бяха излезли от мръсния хотел, после бяха вървели до Хюстън Стрийт – след като Еди заяви, че вече не се интересува нито от Кинч, нито от Белязания, нито от Елинор Оуенс, нито от „Носет“, нито от „Бонавентура“, нито от нея. Най-вече от нея.

– И просто ще ме оставиш тук? – попита Джо.

Тя стоеше на тротоара. Бе отказала да се качи във файтона.

– Да. Не мога повече – каза той, обърна се и закрачи по улицата.

Няколко секунди Джо не можа да каже нищо. Първо ù бе разбил сърцето, а сега я оставяше насред работата, преди да са довършили разследването си. Как можеше да върши такива неща?

– Трябва да съм съвсем сляпа – каза тя. – Наистина успя да ме изиграеш, Еди.

Еди спря. Обърна се.

– Аз съм те изиграл? Какви ги говориш?

– Мислех, че си добър. Че те е грижа. Само че съм се лъгала. Ти си жесток човек! – кресна тя гневно.

Еди се извъртя към нея.

– Аз? Аз? Сериозно ли говориш, Джо?

– Ей, сестро, ще се качваш ли, или не? – подвикна кочияшът.

– Не! – отвърна Джо и затръшна вратата на файтона.

Закрачи гневно към Еди със стиснати юмруци.

– Да не би да забравяш защо дойдох при теб? Заради баща си. Мен все още ме е грижа какво ще стане. И тогава ме беше грижа, и сега. Искам си отговорите.

– За бога, Джо, и мен ме е грижа! Грижа ме е за теб! – извика Еди.

Думите му прокънтяха из тъмната улица. Джо почти се изсмя с глас.

– Така ли било? Е, трябва да ти кажа, че го показваш по много необичаен начин.

– Аз ли? – Еди не повярва на ушите си.

– Да, Еди, ти!

Еди вдигна ръце.

– Тръгвам си. Това е лудост. Но преди да си тръгна, искам да ми кажеш само едно-единствено нещо...

Джо вирна брадичка предизвикателно.

– Какво?

– Защо го направи? – попита той. – Защо ми разби сърцето? Защо каза „да“ на Брам?

Джо се сви, сякаш я бе зашлевил. Отстъпи крачка назад.

– Не прави това, Еди. Нервите ми няма да издържат още много на подобна злоупотреба.

Еди изсумтя.

– О, моля ти се. Нервите ти са стоманени. Знам защо си го направила. Защото аз не съм достатъчно добър за теб. Защото, каквото и да направя, колкото и да се старая, никога няма да стана Ван Ренселър, Астор или Олдрич.

– Какво каза? – гласът на Джо трепереше от гняв.

– Мисля, че ме чу съвсем добре.

– О, значи така мислиш, Еди? Е, нека ти кажа какво мисля аз. Аз мисля, че си мръсник. И мисля, че малката ти приятелка много би се разстроила, ако можеше да те чуе сега.

Еди я изгледа объркано.

– Кой? – попита той.

Джо го изгледа ядно.

– Не се прави на невинен. Видях ви заедно. На Пето авеню. Пред къщата на семейство Олдрич. Преди седмица.

– На Пето авеню? – повтори той, все още объркан. – Преди седмица?

Изведнъж лицето му се проясни.

– Това е била Ейлийн. Сестра ми. Водих я на вечеря.

Джо се вкамени.

– Тя... сестра? – тихо попита тя.

Еди ù беше разказал за Ейлийн в нощта, когато ходиха в Завоя. Оглушала с едното ухо, след като някакъв свещеник я пребил. Сега Джо си спомни как момичето, което бе видяла с Еди, се бе навело към него. Било е, за да го чува.

– Решила си, че Ейлийн ми е приятелка – равно каза Еди. Гневът в красивите му сини очи се бе превърнал в болка. – За такъв ли ме мислиш? Мислиш, че мога да те целувам, да спя с теб в прегръдките си и после да отида при друго момиче?

Сърцето на Джо сякаш се наля с олово, когато тя осъзна какво е направила. „Грешка – помисли си тя. –Направих ужасна грешка.“

– Аз... аз не знаех какво да мисля – заекна тя. – Видях те с момиче, а чичо ми... чичо ми каза как дочул един репортер в „Стандарт“, репортер с ирландска фамилия, който говорел ужасни неща за някаква млада жена, която използвал, за да си напише материала.

– Не знам какво е дочул чичо ти, но не съм бил аз – каза Еди. Усмихна се тъжно. – Двамата с Ейлийн много си приличаме. Не ти ли хрумна изобщо, че може да ми е сестра? Може би си искала да си мислиш, че съм с друго момиче, Джо. Така би било по-лесно, нали? Ако аз съм мръсник, значи не ти се налага да правиш труден избор.

– Не е вярно! – възрази Джо.

Еди поклати глава.

– Както казах, не мога повече. Да те виждам. Да съм близо до теб. Да говорим за това, което имахме или нямахме.

– Еди, съжалявам. Аз...

– Обичам те, Джо – прекъсна я Еди. – Ти си най-забележителното, красиво, завладяващо момиче, което някога съм срещал. Не бива да ти го казвам, знам. И не го казвам, защото искам, а защото трябва. Казвам ти го, за да разбереш защо повече няма да се виждаме. Не е редно. Сега си сгодена за друг.

Джо го гледаше втренчено. Изглеждаше нещастен, след като ù призна чувствата си. Тя искаше да каже нещо, каквото и да е, но не беше сигурна, че ще успее да произнесе и дума, без да избухне в сълзи.

Еди спря друг файтон.

– Този път ще се качиш – каза той и отвори вратата.

– Ъгъла на „Ървинг“ и Шестнайсета – каза на кочияша.

Без да продума, Джо се качи във файтона и Еди затвори вратата. Прозорецът бе свален. Тя облегна ръка върху него.

– Сбогом, госпожице Монтфорт. Надявам се да откриете онова, което търсите – каза Еди с тъжна усмивка.

Очите на Джо се напълниха със сълзи.

– Еди, не. Не може да постъпваш така. Не може да ми казваш такива неща и после просто да си тръгнеш.

– Напротив, Джо. Мога – и той се обърна и закрачи надолу по улицата.

– Еди, чакай! – извика Джо след него, но единственият отговор беше звукът от стъпките му по паважа.

Съкрушена, тя се облегна назад и се опита да се успокои. Не успя.

– Дявол го взел! И теб да те вземе! – извика тя и удари с облечената си в ръкавица ръка по седалката. После заглади полата си. Придаде си спокойно изражение Преглътна, за да се махне буцата, появила се в гърлото ù.

– Какво направих? – каза си тя.

Знаеше много добре. Беше повярвала на най-лошото за Еди вместо на най-доброто. Беше изгубила доверие в него, защото нямаше доверие на себе си. Не вярваше, че е способна да взима решения за собствения си живот. Да избира сама. Дори да бъде себе си.

Сега вече беше прекалено късно. Беше обещала на Брам, че ще се омъжи за него. Годежът бе обявен. Беше избрана дата. Всички бяха толкова щастливи. Всички освен нея.

– Какво ще правя? – прошепна тя.

Сълзите, които пълнеха очите ù, най-сетне преляха. Първо закапаха, после рукнаха като поток. Разтърсваха я хлипове.

Сърцето на Джо бе разбито. Виновникът бе самата тя.