Тези плитки гробове

Глава първа

Училището за млади дами на госпожица Спаркуел

Фармингтън, Кънектикът

17 септември 1890 г.

– Труди, ще бъдеш ли така добра да коригираш тези статии? – попита Джо Монтфорт, която подреждаше статиите за училищния вестник върху масичка за чай.

Гъртруд ван Ейк, цялата само руси къдрици и трапчинки, замръзна на място насред общата стая.

– Как разбра, че съм аз? Даже не вдигна поглед!

– „Дюк“ ми каза – отвърна Джо. – „Камео“ на компанията „Дюк“ бяха любимата марка цигари на Труди.

Труди си подуши ръкава.

– Мириша ли?

– Направо вониш. Какво мисли Гилбърт Гроувнър за пушенето ти?

– Гилбърт Гроувнър не знае. Не знае за фасовете, за бутилката пиячка под леглото ми, нито за невероятно разкошното момче, което доставя ябълките – заяви Труди и намигна.

– Уличният език не подобава на девойка от това училище, Гъртруд – високомерно каза Либа Нюланд, която седеше наблизо заедно с приятелката си Мей Делано.

– Нито пък твоята прическа, Либ – не ù остана длъжна Труди и огледа зле накъдрения ù бретон.

– Как си позволяваш! – възмути се Либа.

– Съвсем лесно – бе самодоволният отговор на Труди.

– Стига си се държала невъзпитано и започвай да четеш, Тру – подкани я Джо. – Крайният ми срок е утре.

Труди седна до масичката и си взе курабийка с мармалад от чинията на Джо. Беше три часà – време за чай в училището на госпожица Спаркуел, и общата стая беше пълна с ученички. Всички ядяха и си бъбреха, освен Джо, която подреждаше втория брой на „Нарцис“, училищния вестник.

– Какво имаме тази седмица? – попита Труди. – Обичайната помия?

Джо въздъхна.

– Точно така – призна тя. – Има материал за това как трябва да се запарва чай, стихотворение за котенца, впечатленията на госпожица Спаркуел от Лувъра и съвети за избелване на лунички.

– О, небеса. Нещо друго?

Джо се поколеба.

– Всъщност има. Статия за малтретирането на деца работници в тъкачната фабрика на Фентън – каза тя и подаде купчина листове на приятелката си.

– Ха! Много смешно, драга моя – усмихна се Труди. Усмивката ù изчезна, щом прочете първите няколко реда. – О, мили боже. Говориш сериозно.

Труди продължи да чете, погълната от статията, а Джо я наблюдаваше развълнувано. Джо завършваше училище догодина и през всичките си три години тук бе писала за „Нарцис“. Тази статия обаче бе първата истински важна. Беше работила усърдно над нея. Беше поемала рискове. Точно като истинските репортери.

– Какво мислиш? – нетърпеливо попита тя, когато приятелката ù свърши с четенето.

Труди я изгледа продължително.

– Мисля, че си си изгубила ума.

– Да, но статията харесва ли ти? – настоя Джо.

– Много.

Джо, която седеше на ръба на стола си, сега скочи оттам и прегърна Труди.

– Само че това няма никакво значение – строго продължи Труди, когато Джо се върна на мястото си. – Ако предадеш броя на Спарки с тази статия вътре, свършено е с теб. Ще те накажат със задържане след часовете за цяла седмица и ще напишат писмо на родителите ти.

– Не е толкова зле. Нели Блай пише много по-провокативни материали – защити се Джо.

– Сравняваш се с Нели Блай? – не повярва на ушите си Труди. – Нима е нужно да ти напомням, че тя е скандална репортерка, която се бърка в чуждите работи и няма никаква надежда да се омъжи за свестен мъж? Ти, за разлика от нея, си Монтфорт, а членовете на семейство Монтфорт се женят. Рано и изгодно. Това е всичко.

– Е, тази Монтфорт ще постигне малко повече от това. Като например да пише статии за вестници.

Труди повдигна една перфектно оформена вежда.

– Нима? Информирала ли си майка си?

– Още не – призна Джо.

Труди се засмя.

– И никога няма да я информираш, нали? Освен ако не искаш да се намериш затворена в манастир, докато навършиш петдесет.

– Тру, тази история трябва да бъде разказана – каза Джо с неприкрито вълнение. – С тези клети момичета се държат безобразно. Принуждават ги да работят прекалено много и им плащат прекалено малко. На практика са робини.

– Джо! Откъде, за бога, знаеш всичко това?

– Говорих с няколко от тях.

– Не е възможно – каза Труди.

– Напротив. В неделя. След църковната служба.

– Но ти се прибра в стаята си след службата. Каза, че те боли главата.

– И после излязох през прозореца и отидох долу при реката. В един от пансионите там – Джо понижи глас. Не искаше никой друг да я чуе. – Един фермер ме закара дотам с каруцата си. Говорих с три момичета. Едното беше на седемнайсет. Колкото нас, Тру. Другите бяха още по-малки. Работят по десет часа на ден, на крак, пред тези адски станове. Нараняванията са често срещани. Както и грубият език и... определени ситуации. Казаха ми, че някои от момичетата се забъркват с лоши мъже и стават безпътни.

Труди се ококори.

– Наистина ли смяташ, че господин Ейбрахам Олдрич би искал бъдещата му съпруга да знае дори за съществуването на безпътни момичета, да не говорим пък за писането на историите им? Бъдещата госпожа Олдрич трябва да е непорочна не само телом, но и духом. Само от мъжете се очаква да знаят за... – Труди също понижи глас – ... за секса. Ако се разчуе какво си направила, ще изгубиш не само мястото си тук, а и най-желания ерген в Ню Йорк. За бога, бъди разумна! Нито една тъкачка, безпътна или друга, не струва колкото милионите на Олдрич!

Мей Делано вдигна глава от книгата си.

– Какво значи безпътна? – попита тя.

Джо изстена.

– Кажете ми – изхленчи Мей.

– Много добре – съгласи се Труди и се обърна да погледне Мей. – Това е момиче, което носи дете, но си няма съпруг.

Мей се засмя.

– Това показва колко малко знаеш ти, Труди ван Ейк. Щъркелът носи бебета само след като се омъжиш, не преди това.

– Хайде, Мей, тръгваме си – подкани я Либа Нюланд и хвърли злобен поглед към Труди. – Нивото на разговорите тук не ни подхожда.

– Обзалагам се на един долар, че Либа ни клюкари на Спарки – заяви Труди мрачно, докато гледаше отдалечаващите се гърбове на двете момичета. – Тъкмо ми свърши наказанието за пушенето, и сега ти ще ми докараш ново!

Разочарована от липсата на ентусиазъм у Труди, Джо дръпна статията си от ръцете ù. Искаше ù се Труди да я разбере. Някой да я разбере. Беше прочела „Десет дни в лудницата“ на Нели Блай и „Как живее другата половина“ на Джейкъб Рийс и двете книги я бяха трогнали дълбоко. Беше се ужасила, когато разбра в какви страдания живеят бедните, и реши да последва примера на тези двама репортери, доколкото ù беше възможно.

Помисли си за момичетата от тъкачната фабрика, с които беше разговаряла. Изглеждаха изтощени до смърт. Лицата им бяха бледи като мляко, с изключение на тъмните кръгове под очите. Бяха спрени от училище и принудени да работят. Не им се позволяваше да говорят, нито да ходят в тоалетната, освен в обедната почивка. Едно от момичетата ù каза, че след края на работния ден едва върви, толкова я болят краката от стоенето пред стана.

Всички тези истории бяха натъжили Джо и я бяха разгневили до крайна степен.

– Тру, защо станах редактор на „Нарцис“? – изведнъж попита тя.

– Нямам представа – отвърна Труди. – Трябваше да станеш член на клуба на песнопойките. Дори ти не би могла да си докараш неприятности, ако пееш „Ела в градината, Мод“.

– Аз ще ти кажа.

– Така и подозирах – сухо рече Труди.

– Станах редактор, защото искам да информирам читателите си. Защото искам да дръпна завесата, която скрива несправедливостите около нас – заговори Джо разпалено. – Ние, които имаме пари и положение, и глас, трябва да използваме всичко това, за да помагаме на онези, които нямат нищо. Но как бихме могли да им помагаме, ако даже не знаем за тях? И как бихме могли да разберем, че ги има, ако никой не пише за тях? Кажи ми, Труди, толкова ли е нередно да искаш да знаеш разни неща?

Няколко глави се обърнаха към нея, когато свърши. Момичетата я гледаха втренчено. Тя им отвърна с настоятелен гневен поглед и те се извърнаха.

– Тези момичета страдат – каза тя, вече по-тихо. – Толкова са нещастни.

Труди взе ръката ù в своята.

– Мила моя Джо, няма по-нещастен човек от нас с теб – каза тя. – Нито ти, нито аз сме сгодени. Ние сме стари моми. Жалки и незначителни. Не можем да ходим никъде сами. Не бива да проявяваме каквато и да е смелост в езика, облеклото или емоциите си, за да не отблъснем някоя подходяща партия за женитба. Не ни е разрешено да имаме собствени пари и най-вече... – тя стисна ръката на Джо, за да подчертае важността на думите си – не ни е разрешено да имаме собствено мнение.

– Това не те ли притеснява, Тру? – разстрои се Джо.

– Разбира се, че ме притеснява! И тъкмо затова възнамерявам да се омъжа възможно най-скоро – заяви Труди.

Тя скочи от мястото си, престори се, че разтваря въображаемо ветрило и закрачи из стаята, имитирайки дама от висшето общество.

– Когато стана госпожа Гилбърт Гроувнър и се настаня доволно в пищното си имение на Пето авеню, ще правя единствено каквото аз пожелая. Ще говоря каквото искам, ще чета каквото искам и ще излизам всяка вечер, от глава до пети в коприна и диаманти, за да се усмихвам на обожателите си от личната си ложа в Метрополитън опера.

Беше ред на Джо да вдигне вежда.

– А господин Гилбърт Гроувнър? Той къде ще бъде? – попита тя.

– У дома. Ще се муси пред камината с последния брой на бизнес каталога на Крейн – каза Труди и изимитира изражението на вечно недоволство, присъщо на Гилбърт.

Въпреки яда си Джо се засмя.

– Никога няма да разбера защо не ти дадоха главната роля в училищната пиеса. Мястото ти е на сцената – каза тя.

– Нищо подобно, много благодаря. Предложиха ми ролята и аз я отказах. Господин Гилбърт Гроувнър не гледа с добро око на театралните занимания.

За момент Джо забрави собствените си грижи. Тя познаваше Гилбърт. Беше самодоволен и вечно мърморещ, двайсетгодишен – и вече старец. Освен това беше неприлично богат.

– Наистина ли ще се омъжиш за него? – попита тя.

Не можеше да си представи красивата, жизнерадостна Труди омъжена за Гилбърт – не повече, отколкото можеше да си представи колибри, женено за крастава жаба.

– Така смятам. Защо не?

– Защото... защото ще трябва... – Джо не можа да го каже.

– Да лягам с него? – довърши вместо нея Труди.

Джо се изчерви.

– Нямаше да кажа това!

– Но точно за това мислеше.

Труди погледна през близкия прозорец. Очите ù пробягаха над моравите, далечните полета и се взряха в едно място, едно бъдеще, което само тя виждаше.

– Малко нощен дискомфорт в замяна на цели дни спокойствие. Не е лоша сделка – каза Труди с тъжна усмивка. – Някои от нас не са толкова състоятелни, колкото други. Моят баща едва се справя с таксите ми за училище, да не говорим за сметките при шивачката – Труди се обърна към Джо. – Знаеш правилата – вържи някой мъж и после прави каквото си искаш. Но в името божие, докато не вържеш мъжа, се усмихвай глуповато и говори за лалета, не за тъкачки!

Джо знаеше, че Труди е права. Спарки щеше да се ужаси, ако откриеше какво е направила. Както и родителите ù, семейство Олдрич и целият Ню Йорк. Поне нейният Ню Йорк, Ню Йорк на старите пари. Младите момичета, родени в тези стари семейства, излизаха в обществото, сгодяваха се и се връщаха обратно към приемите, официалните вечери и баловете. Не скачаха в опасния, мръсен свят на обикновените хора, за да станат репортери или каквото и да е друго.

Момчетата обаче можеха да го направят. Вярно, не можеха да станат репортери – тази професия се смяташе за прекалено долно занимание за един джентълмен, – но можеха да притежават вестници, да управляват бизнес начинания, да практикуват право, да развъждат коне, да се занимават със земеделие или да участват в държавното управление като някои представители на семействата Джей и Рузвелт. Джо знаеше всичко това, но не го приемаше. Тези факти жулеха духа ù така, както банелите на корсета жулеха тялото ù.

„Защо – запита се тя сега – момчетата могат да правят разни неща и да бъдат разни неща, а момичетата могат само да гледат отстрани?“

– Джо?

Джо вдигна глава. Над нея стоеше Анабела Полдинг, нейна съученичка.

– Спарки те вика в кабинета си – каза тя. – Веднага.

– Защо? – попита Джо.

– Не каза. Каза само да те намеря и да те изпратя при нея. Намерих те, така че те пращам.

– Либа е изклюкарила – със зловещ глас заяви Труди.

Джо си събра статиите, притеснена от предстоящия разговор с директорката. Нямаше да ù се размине.

– Не се тревожи, скъпа – успокои я Труди. – Сигурна съм, че ще ти наложи няколко дни задържане след часовете. Освен ако не те изключи.

– Такава си ми утеха – каза Джо.

Труди се усмихна тъжно.

– Какво да ти кажа? Аз просто искам да пуша. За Спарки това е простимо. Ти, от друга страна, искаш да знаеш разни неща. А това никой не би простил на никое момиче.