Тези плитки гробове

Глава седемнайсета

– Намали оборотите, Джо. Върни се обратно. Започни от началото – настоя Еди. – Толкова бързо говориш, че не те разбирам.

Джо си пое дълбоко въздух, издиша го и заговори бавно:

– Завесите – каза тя. – Убиецът се е крил зад завесите.

Еди се облегна на стола си и я изгледа скептично.

– Те са широки и дебели и се влачат по пода. Криех се зад тях когато бях малка. Цялата къща може да се скрие зад тях. И точно зад завесите намерих патрона... не разбираш ли?

– Мисля, че да – отвърна Еди и изправи гръб.

Погледите им се срещнаха. Неговият беше наелектризиращ. Изведнъж се оказа, че държат в ръцете си парче от мозайката, и те го осъзнаха едновременно.

– Убиецът е дошъл в кабинета на баща ми късно през нощта – започна тя.

Еди я прекъсна:

– Как е влязъл в къщата?

– Намерил е ключ отнякъде.

– Малко вероятно е. Четирите ключа са си били по местата, забрави ли? Може би баща ти го е пуснал. Защото го е познавал.

– Или нея – мрачно каза Джо.

Еди кимна.

– Отиват в кабинета на баща ти. Убиецът го застрелва. Намира револвера на баща ти и го слага в ръката му. После чува стъпки. Майка ти или Тийкстън. Изпада в паника. Знае, че не може да излезе от кабинета, защото ще го видят.

На Джо ù беше трудно да си представя смъртта на баща си, но Еди не ù спести нищо. Караше я да полага усилия. Да мисли. Не беше свикнала мъж да се държи така с нея. Харесваше ù.

– И така, той заключва вратата, за да спечели малко време – продължи тя. – Скрива се зад завесите. В бързината се опитва да прибере патрона, който е извадил от револвера на баща ми в джоба си, но го изпуска. Само че не знае, че го е изпуснал, защото патронът пада върху килима, без да издрънчи.

– После зачаква. Затаил дъх. Стои абсолютно неподвижно. Толкова неподвижно, че завесите не помръдват.

– И слуша как майка ми плаче и чичо ми припада – с горчивина каза Джо. – И после, след като си тръгват полицаите, излиза.

– Само че може и да не му се е наложило да чака толкова – отбеляза Еди.

– Но как би могъл да излезе преди това? Майка ми е била там, прислужниците и полицай Бъкли също – възрази Джо.

– Не през цялото време – напомни ù Еди. – След като Бъкли и Долан разбили вратата и видели тялото на баща ти, всички излезли от кабинета. Долан отишъл да повика доктор Кьолер. Госпожа Нелсън завела майка ти в стаята ù. Прислужниците се качили горе да се облекат. Тийкстън и Бъкли тръгнали да проверяват вратите. Убиецът е имал няколко минути да избяга, ако е бил достатъчно смел.

И двамата замълчаха, но не спряха да се гледат. Никой никога не бе гледал Джо толкова продължително и настойчиво. „Не е редно. Трябва да спре“ – помисли си тя. После си даде сметка, че го гледа по съвсем същия начин.

– Е, сега поне имаме някаква теория – каза тя неловко, с което наруши мълчанието и отклони поглед от Еди.

– И двама заподозрени – допълни Еди. – Елинор Оуенс и странният човек, който се е взирал в къщата.

Той взе отново бележника на Чарлс Монтфорт и го прелисти. Посочи записката за 15 октомври: „Кинч, КВХ, 23 ч.“

– Мисля да сляза на кея на „Ван Хутън“ и да огледам наоколо.

– Но баща ми е мъртъв. Няма да се качва на „Кинч“ – обърка се Джо.

– Но корабът ще си е там, предполагам. Може някой друг да се качи на него вместо баща ти. Този някой може и да знае нещо.

– Ще дойда с теб – обяви Джо.

– Не, няма – каза Еди. – Пристанището не е приятно място.

– Тогава как ще разбера какво е станало? – разочарова се Джо.

Започваше и да се ядосва. Само преди секунда бяха равни, стараеха се заедно да разкрият престъпление. А сега той тръгваше напред без нея.

– Как ще поддържаме връзка? – продължи тя. – Не мога внезапно да започна да приемам на гости мъж, когото майка ми не познава, и да получавам писма от него. Не мога и да пращам писма до теб от собственото си име. Ами ако хазяйката ти е клюкарка?

– Ще си пишем, но с измислени имена – предложи Еди. – Ще ти съобщавам всичко, което открия.

– Така може и да стане, предполагам – съгласи се Джо, леко поуспокоена. Не това искаше, но поне нямаше да е съвсем встрани от нещата. – Аз ще съм... Джоузеф. Джоузеф Фийн. Ти може да се казваш Едуина Галахър. И за това ще трябва да давам обяснения – писмо от момиче, което майка ми не познава. Ще кажа, че си шивачка, за която ми е казала приятелката ми Труди.

Часовникът над камината на Еди удари един часа.

– Нямах представа, че е станало толкова късно. Трябва да се прибирам – разтревожи се Джо. Прибирането вкъщи, без никой да я усети, щеше да е трудна задача.

– Ще те изпратя – Еди се изправи.

– Няма нужда – възрази Джо.

– Спести си думите – заяви Еди и Джо видя, че е безсмислено да спори.

Еди взе сакото си от облегалката на стола и го облече. На Джо не ù се наложи да облича своето, защото така и не го беше съблякла. Тя хвърли един последен поглед на стаята. Не ù се искаше да си тръгва. Стаята бе малка, но не и задушаваща – тъкмо обратното.

„Тук мога да дишам – помисли си тя. – Вместо да се задушавам сред палмите в саксии и порцелановите украшения.“

Намериха файтон на „Бродуей“. Джо каза на Еди, че ще слезе на „Ървинг Плейс“ и че той не бива да слиза с нея. Ако я хванеха да се прибира през кухнята, може и да успееше да обясни къде е била. Щеше да се оправдае с безсъние и да каже, че е излязла да глътне малко въздух. Неговото присъствие обаче нямаше да може да обясни. Еди се съгласи неохотно. Опита се да плати на файтонджията, но Джо не му позволи. Плати на човека и за обратния път до дома на Еди.

– Всяка наша среща е приключение, Джо Монтфорт. Ти си много особено момиче – каза, когато тя слезе от файтона.

– О, съвсем не. Аз съм като повечето момичета. Просто искаме да намерим отговорите на въпросите си – отвърна Джо. – Само дето повечето момичета не търсят тези отговори в моргата, признавам.

Еди се усмихна, но после отново стана сериозен.

– Нощта бе тежка за теб. Съжалявам за това. Надявам се да осъзнаваш с какво се захващаш. Оттук нататък ще става и по-трудно. Съмнявам се, че тази нощ за последен път плака за баща си.

Джо вдигна поглед към лицето му, към невероятно сините му очи. Беше виждала в тях раздразнение няколко пъти. Арогантност. Дори гняв. Но сега за пръв път видя нещо друго – дълбока, поразяваща доброта.

– Не, няма да е за последен – тъжно каза тя. – Но това беше първият.