Тези плитки гробове

Глава осемнайсета

– Момичета, кучки, кобили... всичко се свежда до един въпрос: „Ще прихване ли?“

– Маминке... – каза госпожа Олдрич предупредително.

– Вземи Лоли например. Яка малка кучка, здрава и бодра, но не прихваща. Опитвам с мъжкар след мъжкар. Нищо. Никога няма да дочакам котило от нея. Красива е. И умна, също. Но ако една кучка не се плоди, е безполезна.

Джо погледна Труди. Труди погледна Джо. Очите им се разшириха. Стояха във фоайето на Херъндейл, пред затворените врати на приемната, и чакаха Ади, Брам, Гилбърт Гроувнър и братовчедите на Джо – Карълайн и Робърт. Никоя не помисли, че в приемната може да има някой, но преди да нахлуят вътре, чуха гласа на Маминка и макар да знаеха, че не е хубаво да подслушват, не можаха да устоят на изкушението. Ухилената Труди се беше промъкнала до вратата и беше подканила с ръка Джо да направи същото.

– Прекалено си свикнала винаги да получаваш каквото искаш, Маминке, но сега ще се наложи да позволиш на Ана Монтфорт да получи каквото тя иска – каза госпожа Олдрич.

Труди сграбчи ръката на Джо.

– На бас, че говорят за вас с Брам! – прошепна тя.

После събра устни за целувка. Джо я сръчка с лакът.

– Ще видим – каза Маминка. – Ако Ана не желае да се сроди с нас, има много други, които го желаят. Да не забравяме, че самата тя бе Шърмърхорн, преди да се омъжи за Монтфорт.

– Какво би трябвало да означава това? Шърмърхорнови са чудесно старо семейство.

– Ана е наследница на по-малкия брат в семейството, а в този клон жените не са прочути с плодовитост – заяви Маминка. – Самата тя успя да роди едва две деца и изгуби едното само дни след раждането. Колко жалко. То беше момче. Ами онази хубавица Хариет Бюканън? Тя има хубава фигура и шестима братя и сестри. Нейната майка пък е едно от осем деца. Макар че Хана Бюканън, бабата на Хариет, беше смахната. Тези неща се предават по наследство, ще знаеш.

– Ами Брам? Той ще има ли право на мнение? Той не желае да се ожени за Хариет Бюканън. Не се интересува от нея – разгорещи се госпожа Олдрич.

– Страстите са за низшите класи – изсумтя Маминка. – Ние, Олдричови, не сме чиновници и продавачки. Ние се женим с ума, не със сърцата си, за да запазим семействата и богатствата си. Любовта идва с времето. А ако не дойде... е, остават ни кучетата и градините за утеха.

Последва пауза в разговора, докато Маминка се скара на едно от кучетата си, после пак заговори.

– Синът ми е зле – каза тя и Джо чу тъга в гласа ù.

– Не желая да говоря за това – заяви госпожа Олдрич.

– Но се налага – настоя Маминка. – На Питър му остава още най-много година и после Брам ще стане глава на семейството. Как ще живее момчето? Като ерген в някой жалък градски апартамент? Как ще се справи с товара на бизнеса без помощници? Как ще оцелее семейство Олдрич без нови наследници? Можеше вече да е направил предложението, ако не се беше случила тази работа с Чарлс. Колко още трябва да чакаме?

Джо затаи дъх, уплашена от отговора. Опита се да се отдалечи от вратата, но Труди я дръпна обратно.

– Обсъдих въпроса с Ана. Тя смята, че още е рано за предложение. Чувства, че ще е прибързано – каза госпожа Олдрич. – Особено сега, след смъртта на клетия Чарлс.

Джо издиша облекчено.

– Прибързано, виж ми окото. Това, което иска Ана Монтфорт, е време, за да потърси по-добри предложения. Иска да види дъщеря си добре задомена и ще разглежда само най-щедрите оферти.

– Маминке! Това е възмутително! – гласът на госпожа Олдрич стана писклив от възмущение.

Джо се потресе. Думите на Маминка я накараха да се чувства като чувал с брашно или топ плат.

– Освен това е вярно – отбеляза Маминка. – Семейство Монтфорт имат пари, но не колкото нас. Това, което имат в излишък обаче, е сой. Родословното им дърво е едно от най-добрите в цялата страна. Всичките пари в Ню Йорк не могат да купят толкова добра кръв и Ана го знае. Внукът ми ще е глупак, ако не побърза. Трябва да грабне момичето, преди някой друг да му я измъкне.

– Джо е само на седемнайсет. Ана смята, че правилната възраст за годеж е осемнайсет.

– В днешно време хората са прекалено деликатни в тези работи. Аз се омъжих на шестнайсет. Майка ми – на петнайсет. Момичетата са забравили основния си дълг: да се омъжат и да станат майки. Как ще създадеш голямо семейство, ако не започнеш рано? Брам трябва да заведе Джо на Бала на младите благодетели.

Госпожа Олдрич избухна в смях.

– Джо е в траур за баща си. Не може да ходи на бал!

– Може, ако не танцува.

– Кой го казва?

– Аз.

Балът на младите благодетели беше най-грандиозното социално събитие на сезона. Провеждаше се в музея на изкуствата „Метрополитън“ и беше благотворителен. Момичетата получаваха картички със списък на танците, които щяха да се танцуват, и продаваха тези танци на момчетата. Събраните средства се даряваха на музея. Балът се смяташе за много точен барометър на симпатиите сред младото поколение. Много от годежите във висшето общество се обявяваха в седмиците след него.

– Накарай Брам да купи всички танци от картичката на Джо, въпреки че тя не може да танцува. Това ще е демонстрация на факта, че Джоузефин Монтфорт е заета – заяви Маминка. – Може да носи черна рокля и да седи в края на залата. Така градските клюкари няма да имат какво да кажат.

– Ана никога няма да го позволи.

– Ще позволи. Възнамерявам лично да говоря с нея – каза Маминка заплашително. – Хайде, Лоли, скачай долу. Да идем да видим новото жребче.

Джо и Труди чуха как Маминка става от мястото си. Изтичаха в стаята за музика, преди да ги хванат.

Труди се тръшна на едно канапе със смях.

– Ако кучката не се плоди, е безполезна! – изимитира тя Маминка.

Джо, която не се смееше, пристъпи към огледалото и нагласи брошката на шията си.

– Когато говори за бракове, всичко звучи като нещо, което се случва между кучета – ядно каза тя.

– Ако Маминка получи каквото иска, до една година ще бъдеш омъжена, а до две ще си родила – каза Труди. – Брам Олдрич е добра сделка. Наследник е на едно от най-добрите семейства. Умен е. Хубав е, по свой си начин. И е дори по-богат от господин Гилбърт Гроувнър.

– Така е – разсеяно каза Джо.

– Сватбата ще трябва да е много стилна, така че ще се наложи да отслабнеш.

Джо се изплези в огледалото.

Труди я видя.

– Да не искаш да приличаш на бирена бъчва в сватбената си рокля? – попита тя.

– Талията ми е петдесет и един сантиметра. Това едва ли ме прави бирена бъчва – възрази Джо. – Освен това не е здравословно. Всички шивачки реформаторки го казват.

– Да, казват го. И до една са стари моми – върна ù го Труди.

Талията на Труди имаше обиколка от четирийсет и три сантиметра. Джо знаеше, че Труди се пристяга – че носи дори в леглото силно пристегнат корсет, за да постигне формата на пясъчен часовник. Самата Джо отказваше да се пристяга, с което ядосваше майка си.

– Ще отидете на сватбено пътешествие в Европа – продължи развълнувана Труди. – И ще живеете в елегантно имение на Пето авеню. Точно срещу моя нов дом. Ще прекарвате лятото в Нюпорт и ще имаш купища рокли и бижута. О, Джо... това е чудесна новина след огромната загуба, която претърпя. Сигурно си най-щастливото момиче на света!

– Да, би трябвало да съм – съгласи се Джо.

Знаеше, че би трябвало да е щастлива. Мисълта за предложение за брак от Брам Олдрич, един от най-желаните ергени в Ню Йорк, би замаяла главата на повечето момичета, дори и ако са в траур. Труди я изгледа внимателно.

– Струва ми се, Джо Монтфорт, че не си щастлива, така ли е? Защо не, за бога?

Джо, все още загледана в отражението си, не отговори. „Да, Джо, защо не?“ – запита се тя. Госпожа Олдрич я бе поканила в имението за уикенда, за да ù повдигне духа. Чичо ù бе успял да се наложи над майка ù, за да я пусне. Беше пристигнала предната вечер, в петък. Сега беше само събота сутрин, а тя вече искаше да се прибира в града. Компанията на стари приятели, вълнението от евентуалното предложение за женитба, тези неща би трябвало да са достатъчни да я разведрят. Някога може би, но вече не.

Всичко се бе променило след посещението ù на Рийд Стрийт. Беше искала да разкрие истината за смъртта на баща си, бе я научила и сега животът ù се делеше на Преди и След. Чувстваше се неспокойна, уязвима и не спираше да мисли за посещението си в моргата и за всичко, което бе научила там. За Оскар Рубин и неговата наука за смъртта, за Елинор Оуенс, за кораба „Кинч“, за странния мъж, който се бе взирал в прозореца на бащиния ù кабинет...

... и за Еди Галахър.

Беше плакала в обятията му. Беше му съсипала ризата. Никога не бе плакала така пред никого. Дори пред майка си. Не разбираше защо е разкрила сърцето си пред момче, което почти не познава. Не разбираше и защо, след като си беше свалила палтото онази нощ, щом се прибра в стаята си, го бе притиснала до лицето си, за да вдъхне отново аромата му.

– Джоузефин Монтфорт, синът на един от най-богатите хора в Ню Йорк се готви да ти предложи брак. Защо не се радваш?

– Защото, Труди – раздразнено отвърна Джо.

– Защото какво?

– Защото не съм шпаньол! И не искам целият ми живот да е само... – тя понижи глас. – плодене!

– Няма да е само това, глупаво момиче такова. Ще има и партита и излети. Тапети. Порцеланови съдове. И тапицерии.

Джо изстена.

– Е, ако и тези неща не те интересуват, какво искаш?

– Нещо повече от три кученца, тоест бебета, преди да съм навършила двайсет!

– Няма да е толкова зле. Просто ги раждаш и ги даваш на бавачката.

Джо въздъхна. Труди я погледна изпитателно.

– Да не би да е дошло онова време от месеца, мила? – попита тя.

– Не! – отсече Джо и се изчерви.

– Тогава какво има? О! Обзалагам се, че се сетих.

– Така ли? – притесни се Джо.

Двете с Труди спяха в една стая. Да не е говорила за Еди насън?

– Заради драскачеството е, нали? Не искаш да го оставиш.

– Не, не искам, Тру – призна Джо с облекчение. – И не е драскачество. Нарича се журналистика.

– Може и да не се наложи. Виж дали Брам няма да ти позволи да списваш някаква колонка. Например за аранжиране на цветя или обзавеждане. Под псевдоним, разбира се – посъветва я Труди.

Джо се отпусна на канапето и подпря глава на рамото на приятелката си.

– Какво ли е, как мислиш? Дали е много отблъскващо?

Труди я потупа по ръката.

– Да се омъжиш ли? Разбира се, че не. Малко изнервящо може би, с всичките приготовления, но не и отблъскващо.

– Не, не сватбата. Другото. Онова, с което се правят всички онези бебета, за които все приказва Маминка.

– А, това ли. Това ли те безпокои?

– Наред с други неща.

– Боя се, че нямам отговор, тъй като се пазя непокътната за господин Гилбърт Гроувнър. Поне от кръста надолу.

Джо вдигна глава и погледна Труди.

– Какво искаш да кажеш?

Труди се изкиска.

– Сещаш ли се за онова вълшебно момче, което доставя ябълки в училище? Е, устните му не са единственото хубаво нещо в него. И ръцете му са хубави. Позволявам му да ме докосва. Под блузата.

– Труди, не е възможно! – прошепна Джо. После прехапа устни. – И какво е чувството?

– Прекрасно – въздъхна Труди. – Де да беше неговата фамилия Гроувнър.

Тя понижи глас и продължи:

– Поразпитах за другото. Жената, която ни пере дрехите, казва, че просто си затваряш очите и си повтаряш молитви наум, докато мъжът не си свърши работата. Но Маги, прислужницата, казва, че ако момчето ти харесва, ако е хубав и се мие редовно, е най-прекрасното нещо на света.

Джо се опита да си го представи, но единственият образ, който се появи в съзнанието ù, благодарение на маминка, бе този на две кучета, едното яхнало другото. Това съвсем не изглеждаше прекрасно.

– Ами ако не го харесваш? Представяш ли си го? Да лежиш гола в леглото с мъж, когото не харесваш? – попита тя.

– Непрекъснато – отвърна Труди и мрачно изгледа годежния си пръстен. – Гилбърт Гроувнър бе направил предложението си преди седмица. Сватбата бе запланувана за май.

– О, Труди – каза Джо, – как ще...

– Не знам. Някак – бързо каза Труди. – Но ти харесваш Брам. Как би могла да не го харесваш? Така че за теб няма да е проблем.

– Не, разбира се, че не – каза бързо Джо и отклони поглед. Втренчи се в камината. – Но не говоря за себе си. Говоря за теб. Ами ако развалиш годежа?

Труди изсумтя.

– И за какво? За да се омъжа за момчето с ябълките и да живеем в мизерия? Не, благодаря. Няма да бъда бедна. Или да остана стара мома. Или да стана работещо момиче. Ябълките и целувките са хубаво нещо, но това тук е по-хубаво – каза тя и обхвана с жест стаята за музика с изрисувания ù таван, копринената тапицерия и безценните статуи.

За Труди всичко това е сделка, осъзна Джо. Тя беше зашеметяваща красавица и щеше да продаде тази красота за пари – парите на Гилбърт Гроувнър. Любовта не беше част от сделката. Разкритието я смрази. Мразът се задълбочи, когато Джо си даде сметка, че според Маминка и нейната майка правеше същото с нея.

– Ами ако имахме свои собствени пари, Тру? – попита тя внезапно, обхваната от гняв заради тази несправедливост. – Ами ако ние имахме работа, банкови сметки и инвестиции? Представяш ли си колко различно щеше да е всичко?

– Колко странно се държиш днес – отбеляза Труди. – Стига си говорила безсмислици.

Тя хвана Джо за ръката. Сега и двете гледаха празната камина.

– И не се тревожи чак толкова от подробностите за първата брачна нощ. Аз ще мина първа по този път. После ще ти разкажа всичко, за да знаеш точно какво да очакваш. Можеш да дойдеш да ме посетиш в новия ми и изключително внушителен дом веднага щом се върна от сватбеното си пътешествие. Ще хапнем вкусен обяд, само ние, двете. Обяд, приготвен от моята готвачка и сервиран от моята прислужница.

Джо стисна ръката на Труди.

– И къде по-точно на Пето авеню ще бъде този дом? На номер седемдесет? На номер осемдесет? – попита тя.

– Още не съм сигурна, но със сигурност ще го откриеш лесно – тъжно каза Труди. – Просто гледай за много кучета и големи градини.