Тези плитки гробове

Глава деветдесет и трета

На Джо ù се виеше свят. Цял живот беше обичала чичо си. През последните няколко часа се беше страхувала от него. Сега го мразеше.

– „Ван Хутън“ е продавала роби – каза тя. Опитваше се да осмисли нещо немислимо. – Не ти вярвам. Лъжеш. Баща ми никога не би направил нещо подобно. Никога.

– Истината ти казвам. Продавахме африканци на купувачи от Арабския полуостров, Египет и Бразилия. Всички ние, включително и баща ти. Казах ти, бяхме на ръба на банкрута. Как си мислиш, че се плащаше за прекрасния живот, на който си свикнала? За поддръжката на имението на „Грамърси“, имота в Адирондак и ваканциите в Нюпорт и Саратога? – попита язвително Филип.

– Това, значи, е било в списъците – сковано каза Джо. – Човешки същества. Затова толкова сте се страхували. Ако се е разчуело, че „Ван Хутън“ търгува с роби, особено след войната, никоя почтена фирма не би работила с вас. Никой почтен човек не би общувал с вас. Стивън Смит е знаел това. И когато най-сетне се е върнал в Ню Йорк, го е използвал срещу вас.

– Смит успял да стигне до един от островите. Останал там девет години, докато някакъв пиратски кораб не го взел. С тях прекарал следващите седем години. Служил добре на капитана и накрая го пуснали да си ходи. Дали му малко пари. Тях използвал, за да стигне в Ню Йорк. Това му отнело още една година. Пристигна тук в средата на септември, решен да намери Елинор и детето. Не знаеше, че и двете са мъртви.

Джо си спомни разговора му със Скъли. Гласът му отекваше в съзнанието ù.

„Седемнайсет години, без да видя друг християнин. Без близки. Без утеха. Седемнайсет години глад, скорбут и треска. Моят вид е точно такъв, какъвто го направихте вие. Погледни ме и виж чудовището, което създадохте.“

Сърцето я болеше за Стивън Смит. За Елинор. За всичко, което двамата бяха изгубили.

– Откъде знаеш за острова? От пиратите ли? – попита тя.

– От самия него. Дойде при мен. След като се срещна с Чарлс, Скъли и Бийкман. Заплашваше ни един по един. Каза, че ще даде списъците на вестниците. Че ще унищожи фирмата. Ще унищожи нас. Останалите се страхуваха. Искаха да направят каквото той искаше – да му предадат „Ван Хутън“. Не виждаха друг изход.

– Но ти си видял – забеляза Джо, а в гърлото ù се надигна горчилка.

Знаеше какво следва. Знаеше какво е извършил. И това я поболяваше.

– Исках само да се отървем от Смит. Само от него. Но другите трима... те не ме слушаха. Баща ти даже искаше да му помогне. След като Смит му разказа за „Чайка“, той се обърна срещу мен. Всички се обърнаха срещу мен. След всичко, което бях направил за тях. Всичко, което имаха – семействата, живота си, го дължаха на мен. Защото само аз имах смелостта да направя това, което трябваше да се направи.

– Сам ли уби Скъли и Бийкман? Или беше Малън?

Филип отново замълча. Фей, която безшумно бе вдигнала от земята един дебел клон, сега удари с него окървавеното му коляно с всички сили. Той изстена от болка, стиснал зъби, а сухожилията на врата му се изопнаха.

– Говори. Няма да повтарям – изръмжа Фей.

– Мислех, че Малън ще намери Смит по-рано – продължи Филип и избърса уста в ръкава си. – Само че Смит се оказа хлъзгав. Стигна до Чарлс, после до Скъли и Бийкман твърде бързо, преди Малън да го хване. За щастие, Малън все пак го хвана, преди Смит да е успял да говори с Бийкман. Когато Смит се озова в ръцете ми, вече знаех какво е решението – знаех какъв е начинът да оправя всичко.

– Като му лепнеш трите убийства – каза Джо.

Филип се поколеба. Фей започна да почуква с клона по земята и той заговори отново.

– Малън го държеше в плен. Под „Даркбрайър“ има килии. Не ги ползват. Забравени са. Там държеше Смит. Няколко дни му инжектираше големи дози морфин, после спря. Предупредих го, че с Бийкман ще вечеряме в „Уошингтън“. Когато приключихме, Бийкман тръгна към дома на Дела Макивой. Аз вървях с него, защото ми беше на път. Малън чакаше в една уличка. Беше взел Смит със себе си, вързан.

– Нарочно си тръгнал с Бийкман, за да бъдеш и ти нападнат. За да се престориш на жертва.

Филип кимна.

– Малън веднага уби Бийкман. Накарах го да ме пореже и да ме удари в лицето. После той сложи ножа в ръката на Смит и се върна в „Даркбрайър“ за да си смени окървавените дрехи и да чака. Смит не беше на себе си от абстиненцията. Бълнуваше. Който и да го видеше, щеше да реши, че е луд. Пратиха го в „Даркбрайър“ по мое предложение. Оттам нещата пое Малън и останалото го знаеш – Кинч, побърканият бивш работник във фирмата, си призна престъпленията и се самоуби.

– Почти успя да се измъкнеш – искрено учудена каза Джо.

– Все още мога, ако ми позволиш.

Джо го изгледа неразбиращо.

– Кой си ти? – попита тя.

Чичо ù впи поглед в очите ù.

– Разбираш ли какво задвижваш, Джо? – попита той. – Това ще бъде краят на всичко. На „Ван Хутън“. На семейството ни. На твоето бъдеще. Все още не е прекалено късно. Мога да оправя всичко. Както се оправих със Стивън. И ти ще имаш Брам, Херъндейл, пари, рокли и бижута. Какво повече би могла да искаш?

– Баща си – пресекливо каза Джо.

За секунда нещо проблесна в очите на Филип. Нещо познато. Нещо човешко. Джо се опита да се хване за този признак на човещина, когато зададе въпроса, който я плашеше най-силно.

– Ти сам си го убил, нали? Не е бил Малън. Татко никога не би пуснал някой като него в къщата през нощта.

Преди Филип да успее да отговори, в далечината се чуха викове.

– Санитари – каза Фей. – Приближават. Трябва да тръгваме.

Джо обаче не я чуваше. В ума си тя вече не беше в „Даркбрайър“. Беше в кабинета на баща си. Видя всички грешки, които двамата с Еди бяха допуснали, докато търсеха истината, и всички правилни ходове. Видя тях – баща си и чичо си. Заедно за последен път. Видя как е станало всичко.

– Този ден имаше обяд у дома – каза тя. – Ти остана, след като другите си тръгнаха. Двамата с баща ми сте спорили. Тийкстън ви е чул. Ти си си тръгнал и преди да излезеш, си взел ключа на госпожа Нелсън, нали? В полицейския доклад пишеше, че си се отбил в кухнята да я поздравиш за храната. Пишеше и колко разстроена е била тя, когато открили тялото на баща ми, защото се уплашила, че си е загубила ключа. Ти си го взел и същата вечер си го използвал, за да влезеш у дома. За да не те видят слугите. Баща ми не е извикал за помощ, когато си влязъл в кабинета му. Защо да вика? Сигурно те е приел топло. Ти си затворил вратата. Поговорили сте. Разговорът се е превърнал в спор. Той нямало да направи каквото ти искаш, затова си го застрелял. Със собствения си револвер. Той никога не е мислил за самоубийство, нали? Ти си съчинил това, за да отклониш полицията от вярната следа. Мен също.

– Беше нещастен случай – прегракнало каза Филип. – Пистолетът гръмна в ръката ми. Исках само да го сплаша.

– Гърмежът е събудил цялата къща. За това не си помислил – продължи Джо. – Заключил си вратата на кабинета, за да спечелиш няколко минути. После си взел револвера на баща ми от бюфета, извадил си един куршум от барабана, сложил си своята празна гилза на негово място и си оставил пистолета в ръката му. Не си можел да допуснеш полицията да намери другия куршум, затова си го прибрал в джоба на палтото си и си се скрил зад завесите, само че куршумът паднал, защото имаш дупка в джоба.

Филип кимна, а в очите му се появи болка.

– Останал си зад завесите, без да мърдаш, когато госпожа Нелсън тръгнала да води майка ми в стаята ù, прислужниците се качили да се преоблекат, Долан отишъл да доведе следователя, а Тийкстън и полицай Бъкли отишли да проверят задната врата. После си слязъл бързо по стълбите и си се прибрал вкъщи. Затова си посрещнал Кейти. Дошъл си с нея у нас и докато си бил там, си се отбил до кухнята по някакъв измислен повод, може би да пийнеш вода, и си върнал ключа на госпожа Нелсън на кукичката му.

Филип затвори очи.

– Той беше твой брат – каза Джо. – Твой брат.

Отново се чуха викове. Този път бяха много по-наблизо.

– Трябва да тръгваме – рязко каза Фей.

Джо обаче имаше още въпроси.

– Знаеш ли къде са списъците?

Филип не отговори.

– Малън знае ли? – попита тя. – Той е бил санитарят на Елинор. Тя казала ли му е? У теб ли са? Отговори ми!

– Виждам ги! – чу се глас. Джо вдигна поглед и мерна нещо бяло между дърветата.

– Край на приказките – заяви Фей. – Тръгваме си. Веднага.