Тези плитки гробове

Глава девета

Адмирал Уилям Монтфорт се взираше отвисоко в Джо, с поглед сив като кремък и точно толкова твърд.

Страховитият адмирал бе изобразен на борда на бойния си кораб през 1664 г., само дни преди да поеме колонията Нов Амстердам от холандците и да я прекръсти на Ню Йорк. Сега портретът висеше във фоайето на Филип Монтфорт. Гербът на рода с девиза си на латински стоеше в долния ляв ъгъл на картината.

„Fac quod faciendum est – прочете Джо на глас. – Прави това, което трябва да се направи.“

Уилям Монтфорт бе прекарал целия си живот под знака на този девиз и от наследниците му се очакваше да направят същото. Децата в семейство Монтфорт се научаваха да рецитират девиза още в люлката. Сега думите вдъхнаха нови сили на Джо. Щом адмиралът е могъл да се изправи пред целия холандски флот, значи и тя можеше да се изправи пред чичо си. Нямаше друг избор.

Хората не се самоубиваха ей така; самоубиваха се, защото нещо ги е извадило от равновесие. Ако нещо е тормозело баща ù до такава степен, че да поиска да отнеме собствения си живот, то Филип може би знаеше какво е било това нещо. Двамата братя бяха много близки.

Въпреки това решението да говори с чичо си не бе взето лесно. Джо знаеше, че ще ù донесе неприятности. Задаването на въпроси неизменно създаваше неприятности. В момента, в който момичетата се научеха да говорят, започваха да ги учат да не го правят.

– Оттук, моля, госпожице Джоузефин – покани я Харни, икономът на чичо ù. Беше отишъл в кабинета на Филип, за да съобщи за идването ù, и тъкмо се бе върнал.

– Скъпа Джо! Каква прекрасна изненада! – възкликна Филип, когато тя влезе в кабинета.

Той стана от креслото край камината и я прегърна силно. „Толкова прилича на татко“ – помисли си Джо с болка. Филип Монтфорт бе с две години по-възрастен от брат си и сега бе на четирийсет и шест. Беше малко по-висок, но сивите очи, гъстата черна коса и усмивката бяха същите. Около Филип витаеше същия дух на аристократична официалност, който отличаваше и Чарлс. Днес бе облечен в костюм от три части, макар че беше сам в кабинета си и денят бе събота.

– Ела, седни – покани я той. – Тъкмо навреме идваш. Точно казах на Харни да донесе чайника. Да ти предложа ли чаша чай? Боя се, че изпусна леля си и братовчедка си. Отидоха да посетят майката на Маделин.

Джо знаеше, че Маделин и Карълайн винаги ходят на гости в събота следобед. Точно затова бе избрала да дойде в този час. Братът на Карълайн, Робърт, си беше в училището пансион.

– Съжалявам, че ги изпуснах, но ако трябва да бъда честна, дойдох, защото исках да говоря с теб насаме – призна Джо и се настани срещу него.

Усмивката на чичо ù се превърна в загрижено изражение.

– Наред ли е всичко? – попита той.

Джо си пое дълбоко въздух и каза:

– Не, чичо Филип, не е наред. Боя се, че трябва да ти задам един труден въпрос... Татко самоуби ли се?

Филип премигна сепнат.

– Разбира се, че не! Небеса, Джо, откъде ти хрумна нещо толкова ужасно?

За момент Джо се изкуши да излъже, но бързо размисли. И чичо ù като баща ù не бе глупак. Щеше да прозре лъжата ù и тя щеше да си навлече още повече неприятности. Затова храбро продължи.

– След като предадох завещания подарък на отец Уилис, занесох и подаръка на господин Стоутман – обясни тя. – Докато бях в редакцията, чух няколко репортери да си говорят. Казаха, че татко е извършил самоубийство.

Бузите на Филип пламнаха. „Ето, започва се“ – мрачно си каза Джо. И наистина се започна.

– Джоузефин Монтфорт, какво по дяволите си си въобразявала? – прогърмя гласът му. – Да лудуваш из града без придружител! И то да идеш не другаде, а на „Парк Роу“! Ами ако някой те беше видял? Брам, Ади или Маминка?

– Маминка не би могла да ме види в редакцията на „Стандарт“, тя чете единствено „Уърлд“ – каза Джо в опит да потуши гнева на чичо си с шега.

Вероятността Маминка Олдрич да разгърне страниците на „Стандарт“, да не говорим за посещение в редакцията му, бе точно толкова голяма, колкото и да си сложи червени жартиери.

– Това не е смешно, Джоузефин. В момента съм прекалено ядосан за шеги. Всъщност съм направо вбесен!

Джо трепна.

– Моля те, недей да викаш, чичо Филип. Отидох на „Парк Роу“ само защото не исках да се прибирам вкъщи. Не можех да издържам повече.

Филип не се трогна.

– Това едва ли е добро извинение! – каза той.

– Но ти знаеш какво е у дома! – възрази Джо. – Татко го няма, мама почти не излиза от стаята си, завесите стоят пуснати по цял ден и имам чувството, че съм затворена в гробница!

Изведнъж през ума ù мина страховита мисъл.

– Нали няма да кажеш на мама, че съм ходила в редакцията на вестника? Ако ù кажеш, никога няма да ме пусне да изляза от къщи.

– Толкова типично за теб – да се тревожиш повече от вероятността някой да ти подреже крилете, вместо за нередността на постъпката си – сряза я Филип, все още ядосан. – Винаги си била упорито момиче и никога не си слушала, когато ти се скарат. Дали ще е за катерене по високи дървета...

– Котката на Каро се беше заклещила!

– ... дали ще е за плуване навътре в морето...

– Трябваше да спася шапката на леля Мади!

– ... или ще е събарянето на момчето на Бийкман от колелото му!

– Той си го заслужи! Изтезаваше Робърт!

Филип затвори очи. Стисна основата на носа си.

– Какво ще те правя? – запита се той. След секунда отвори очи. – Няма да кажа на майка ти. Този път не. Отчасти защото чувствам, че и тя има известна вина за ситуацията, като те държи непрекъснато затворена и изолирана. Но при едно условие – трябва да ми обещаеш, че никога, никога няма да го правиш отново.

– Обещавам – каза Джо. – И съжалявам.

Наистина съжаляваше. Чувстваше се ужасно заради това, че го беше ядосала толкова. И без това беше обременен с достатъчно грижи, а сега тя добавяше нови към тях.

– Зная, че не трябваше да ходя, но отидох и чух репортерите да си говорят, и... Ами искам да знам дали са били прави. Налага се, чичо Филип. Непрекъснато мисля за татко. Смъртта му не ми се струва логична. Той никога не би започнал да чисти заредено оръжие. Дори аз не бих започнала да чистя заредено оръжие.

Филип отклони очи от нея.

– Всички допускаме грешки. Може да е бил разсеян. Може да е мислел, че револверът не е зареден – предположи той.

Лъжеше. Джо усещаше лъжата в гласа му, виждаше я изписана по лицето му.

– Кажи ми истината, чичо Филип. Затова дойдох при теб. Защото искам да науча истината.

– Истината може да бъде жестока, Джо. Често е най-добре да остане скрита – каза Филип.

– Мога да се справя с жестокостта. Вече не съм дете. Пораснах. На седемнайсет съм.

– Да, предполагам, че вече си голяма – съгласи се Филип. – Но когато те погледна, все още виждам детето, което беше, и искам да защитя това дете. От скръбта. От болката. От цялата грозота на света.

– Моля те, чичо – каза Джо.

Очите на Филип се изпълниха с мъка. Изведнъж ù се стори стар и много изморен.

– Скъпо мое момиче – започна той. – Толкова ми се искаше никога да не водим този разговор. Да. Чарлс се самоуби. Съжалявам, Джо. Толкова много съжалявам.