Тези плитки гробове

Глава петдесет и трета

– Хъркате, госпожице Монтфорт.

Джо замаяно отвори очи.

– Като куче – поясни Еди, вперил поглед в нея.

– Не е вярно! – запротестира тя, изпаднала в ужас.

Имаше намерение само малко да си почине, не да заспива.

– Старо куче. Хремаво. Много привлекателен звук.

Джо избухна в смях.

– Едва ли вие сте човекът, който може правилно да прецени кое е привлекателно и кое – не, господин Галахър. Особено с тази кръв, течаща от носа ви.

– Пфу. Наистина ли тече? – попита Еди. Избърса нос в ръкава си. После погледна червеното петно.

– Ще ти донеса кърпичка.

Джо стана и затършува из бюрото му, докато намери кърпичка. Подаде му я и седна до него.

– Как се чувстваш?

– Лауданумът помага – отвърна той.

– Донесох ти още. Също и супа, и хляб, и разни други вкуснотии, с които да залъжеш глада, докато дойде Оскар с вечерята.

Еди се усмихна.

– Много мило от твоя страна. Благодаря – каза той, после отново стана сериозен. – Като говорим за Оскар... веднага щом се вдигна на крака, ще обиколя болниците, както той предложи, за да намеря нашия човек.

– Моля те, внимавай. Обещай ми, че ще внимаваш – каза Джо.

– Обещавам.

– И аз ще пробвам нещо различно – рече Джо. – Сетих се за това, докато пазарувах.

– Какво? – попита Еди.

– „Ернст и Маркъм“, корабни застрахователи. Това е фирмата, която застрахова всички кораби на „Ван Хутън“, а и повечето кораби, които хвърлят котва в Ню Йорк. Когато говорих с чичо си, той каза, че не знае нищо за „Бонавентура“. Каза още, че не е бил собственост на „Ван Хутън“. Само че аз се чудя дали пък корабът не е бил на Хеерт ван Хутън, човека, който продал фирмата на баща ми и чичо ми. Той е покойник, но господин Маркъм ще знае. Само трябва да си измисля оправдание, за да се срещна с него.

– Не се и съмнявам, че ще успееш – каза Еди. – Аз пък обмислям да навестя семейство Оуенс. Може би Елинор не е скрила списъците в стаята си. Може да са в мазето или на тавана.

– И как точно възнамеряваш да влезеш в къщата? – поинтересува се Джо.

– Още не съм измислил – призна Еди.

Камбаната на близката черква заби.

– Два часà? – възкликна Джо. – Толкова ли е късно?

Тя понечи да стане, но Еди я хвана за ръката.

– Остани при мен, Джо – каза той.

– Не мога, Еди. Трябва да се прибера, преди да са разбрали, че ме няма.

– Не. Имах предвид да останеш тук днес. И утре. И всеки един ден след това.

Гласът му беше сериозен, очите също.

– Ако го направя, майка ми ще прати полицията и армията да ме приберат вкъщи – каза Джо, като се опита гласът ù да прозвучи шеговито и весело и да попречи на Еди да навлезе в опасна територия.

– Джо, не се шегувам. Сериозно говоря. Аз те...

– Еди, недей. Моля те – прекъсна го тя, изплашена, че той ще каже нещо, което тя отчаяно искаше да чуе, но и от което безумно се страхуваше. Щеше да се наложи да избира, ако го кажеше, а тя не можеше да избере.

Целуна го по устните, нищо че бяха наранени, за да го накара да замълчи. Думите щяха да превърнат онова, което ставаше между тях, в реалност. Щом всичко станеше реалност, щеше да свърши.

– Трябва да тръгвам – повтори тя. – Ще ти пиша. И ще се опитам пак да дойда, ако мога.

Тя си събра нещата, целуна го за последен път и тръгна към вратата.

– Еди – каза с ръка на дръжката. – Обеща ми, че ще внимаваш. Не го забравяй.

– Няма.

– Мъжът с белега... ами ако пак те подгони?

– Не ме е страх от него.

– След това, което се случи днес, може би трябва да те е страх – предупреди го Джо.

Еди поклати тъжно глава.

– Какво толкова може да ми направи той? Не много. Може само да ми строши ребрата, Джо – каза той. – Но не може да ми разбие сърцето.