Глава трийсет и пета
Джо се взираше с ужас в мръсния парцал, който ù подаваше Еди.
– Няма да си го сложа!
Тъкмо бяха слезли от файтона. Еди бе поискал от кочияша да ги остави на ъгъла на „Мълбъри“ и „Байард“, но онзи бе отказал да мине по Канал Стрийт.
– Не и в този час, приятелю – бе казал.
– Ще си го сложиш или оставаш тук – заяви Еди и отново ù подаде парцала.
– Какво е това изобщо? – попита тя и го хвана с два пръста.
– Работническа престилка. Намерих я, когато си тръгвах от музея. Наметни се с нея като с шал.
– Но тя смърди на терпентин!
– Това е добре. Ще маскира останалите миризми.
Джо направи гримаса и неохотно се наметна с парцала.
– Не. Ето така – каза Еди и я дръпна нагоре, така че да ù покрие главата. – Гледай надолу. Не поглеждай никого в лицето.
Тонът му беше сериозен, тревожеше се.
– Сега сме в Завоя. Тук е опасно.
– Знам. Чела съм Джейкъб Рийс.
Еди изсумтя.
– Рийс е турист. Хайде – каза той и я хвана под ръка.
– А ти не си, така ли? – заяде се тя.
Той не отговори, а закрачи по улицата толкова бързо, че на Джо ù се наложи да подтичва, за да не изостане. „Може би идеята не е толкова добра в края на краищата“ – помисли си Джо. Добра или не, тя нямаше намерение да се отказва.
От момента, в който бе тръгнала от музея, времето течеше в луд галоп. На бала бе казала на Брам и чичо си, че не се чувства добре. Филип се беше разтревожил и бе предложил да я изпрати до дома ù, но тя бе отказала. Използва същото оправдание пред майка си, когато се прибра, за да се качи в стаята си веднага. Кейти я бе последвала, за да ù помогне да се преоблече, и сега тя лежеше в леглото на Джо. Поредната шумоляща еднодоларова банкнота бе купила съдействието ù.
Веднага щом майка ù се оттегли в своята стая, а Тийкстън изчезна в своите покои, Джо – облечена в работните дрехи на Кейти, излезе от къщи с пет еднодоларови банкноти и две петдоларови в джоба на полата. Срещна се с Еди на ъгъла на „Ървинг Плейс“, даде му еднодоларовите банкноти и двамата се качиха във файтона. Тъмната затворена кола щеше да е идеалното място да си откраднат още няколко целувки, ако искаха, но и двамата бяха твърде заети да говорят. Джо разказа на Еди всичко за посещението на Сали Гибсън и какво бе научила от нея.
Сега продължиха разговора си, докато пресичаха Канал Стрийт и тръгваха по „Мълбъри“, покрай тъмните витрини на магазините и осветените с газови лампи барове, покрай препълнените пепелници и празните бирени бурета. Заобикаляха залитащи пияници, бездомни котки, една сбръчкана стара жена, която продаваше ябълки от шапката си, и един уличен измамник, който ги подкани да отгатнат под коя чашка е орехът.
– Откакто разговарях със Сали, съм убедена, че Кинч е Стивън Смит. Трябва да са един и същи човек. Има прекалено много съвпадения – каза Джо, стиснала краищата на противния парцал, който ù даде Еди, под брадичката си. Сигурна беше, че миризмата на терпентин никога няма да излезе от косата ù.
– Да, но има един малък проблем с тази теория... Смит е мъртъв. Удавил се е. Корабът му потънал в Индийския океан, край Сейшелските острови – възрази Еди.
– Сейшелските острови ли? Откъде знаеш? – учуди се Джо. Тя не му беше казала.
– Проверих, след като получих писмото ти. В „Стандарт“ е излязла статия по въпроса през 1874 г. Репортерът пратил новината от Занзибар. Интервюирал чичо ти, който му казал, че Смит отплавал за Сейшелите на кораб на име „Чайка“, за да провери дали някой от по-малките острови е подходящ за отглеждане на индийско орехче. Така и не се върнал. Нито пък екипажът. Никой никога не видял кораба. В района, където плавал Смит, имало бури по това време – това било съобщено от екипажите на други кораби – и всички сметнали, че една от тях е потопила „Чайка“.
– Може Смит да е оцелял – предположи Джо.
Еди я изгледа скептично.
– Трудно е за вярване. Никой друг от екипажа не е оцелял.
– А може и да е.
– И къде са отишли? Не са се върнали в Занзибар. Никой никога не ги е видял отново. Нито кораба.
– Може да са стигнали до някой остров – настоя Джо.
– Ако са стигнали до голям остров, все някой щеше да ги види. По-малките острови са безлюдни. Как биха могли да оцелеят?
– С риболов – каза Джо. – Или... с кокосови орехи.
Еди изсумтя.
– Цели седемнайсет години?
Джо се замисли, опитваше се да намери отговор. И имаше такъв, сигурна беше. Кинч бе Стивън Смит. Трябваше да е той. Тя се замисли за тайното си посещение във „Ван Хутън“, за разговора на Кинч и Скъли, припомни си всяка дума. И изведнъж се досети за отговора.
– Пирати, Еди! – възкликна тя. – Той сам го каза! Помниш ли? Може да са го намерили на някой от островите и да са го взели на своя кораб.
– Корабите не могат да се доближат до много от тези острови.
– Може да са го открили след бурята да се носи върху отломки от кораба. Може водата да го е отнесла до някой остров и оттам да е пратил димен сигнал. Може да си е построил сал и да е отплувал от острова, а пиратите да са го забелязали в открито море.
Еди повдигна вежда.
– А може някой да е чел „Робинзон Крузо“.
– Права съм – настоя Джо. – Просто го знам.
– Да го знаеш не е достатъчно. Трябват ни доказателства. Не мога да си напиша материала без доказателства, ти не можеш да отидеш в полицията без тях, а нямаме нито едно.
– Засега – подчерта Джо упорито.
Двамата с Еди бяха навлезли доста навътре по „Мълбъри“. Джо, решена да разгледа прочутото гето в Шести район на Ню Йорк, пренебрегна заповедта на Еди да гледа само надолу и се огледа. Видя ниски дървени къщи, покрити със сажди по-високи сгради, заложни къщи и една барака, в която се продаваше кафе за по цент. Заобиколи дете, понесло кана с бира, мъртво куче, проснато насред тротоара, и един просяк, заспал върху топлата решетка на метрото. Наоколо се чуваха всякакви шумове – викове, бебешки плач, звънчетата по колата на някой клошар. Когато свиха по „Байард“, се появи и смрад – смрад толкова отвратителна и силна, че ги блъсна в носовете като тухлена стена.
– Еди! Боже господи – задъха се Джо. – Какво е това?
Миризмата изпълваше носа и гърлото ù и я задушаваше. Очите ù се насълзиха.
– Външните клозети. Сложи си престилката пред лицето.
Джо го послуша. Миризмата на терпентин ù се стори като парфюм. Зачуди се как дишат бедните хора, които живеят тук. Двамата изминаха още половин пресечка и Еди спря.
– Стигнахме – каза той и посочи стръмни стълби, които водеха от тротоара към мазето на една заложна къща. Свършваха пред тясна врата. От нея се процеждаше бледа жълтеникава светлина. Чуваха се откъслечни стихове от неприлична песен.
– Предполагам, че няма как да те убедя да се върнеш, нали?
Джо поклати глава. Еди заслиза по стълбите. Тя го последва и след минута се намери в стая с нисък таван, почернял от дима на пурите, и пръстен под. Въздухът бе наситен с миризми – пот, плесен и джин, а стените излъчваха влага. Беше пълно с мъже, мръсни и парцаливи, които пушеха и пиеха, но Джо забеляза и две жени, които седяха на пода, опрели гърбове в стената. Едната лежеше в безсъзнание, със спящо бебе в ръцете. Другата се взираше в чаша с алкохол, сякаш нищо друго не съществуваше.
Сега Джо разбра защо тези места се наричаха дупки – защото разбитите души в тях бяха стигнало до дъното.
Из стаята бяха пръснати няколко разнебитени маси и столове. Върху две бурета беше просната талпа, която служеше за бар. Двамата мъже, застанали пред него, огледаха нагло Джо и Еди, когато те приближиха. Единият каза нещо под носа си и другият се разсмя. Джо се огледа нервно, търсейки втори изход. За всеки случай. Само че не видя такъв.
Барманът им хвърли кратък поглед.
– Тук не даваме стаи под наем– каза той.
Еди се изчерви.
– Не ни трябва стая, Мик.
Барманът го огледа по-внимателно и се ухили.
– Еди Галахър, жив да не бях! От сто години не сме се виждали. Как си, момче?
– Добре. А ти?
– По-добре от всякога. Какво ще искаш?
Еди бутна един от доларите на Джо по бара.
– Търсим един човек – каза той тихо. – Човек на име Джаки Шоу.
Барманът прибра долара и посочи с глава към мъж, приведен над една маса в ъгъла.
Еди му благодари и двамата с Джо се запътиха натам. Джо се зачуди откъде Еди познава бармана, но не успя да се чуди дълго, понеже на няколко метра от тях започна сбиване. Размениха се груби думи, после единият от участниците сграбчи главата на другия, дръпна я надолу и заби коляно в лицето му. Джо чу отвратително изхрущяване и от счупения нос на мъжа шурна кръв. Тя прехапа устни, за да не изпищи, и се притисна към Еди.
В ръцете на Мик се появи бейзболна бухалка, която той удари в бара и на висок глас заплаши да разбие главите и на двамата, ако не излязат да се бият навън. Заплахите някак успокоиха Джо, колкото и да бе странно. Тя се съмняваше, че някой от посетителите на дупката ще закачи Еди или нея след казаното от Мик.
– Джаки Шоу? – попита Еди, когато стигнаха до масата в ъгъла.
Мъжът вдигна глава.
– Кой пита? – попита на свой ред той и ги огледа с мътен поглед.
Изглеждаше на около петдесет години. Едното му око бе забулено от перде. Зъбите му бяха изгнили. Еди дръпна два стола и седна на единия. Джо се настани на другия. Еди си беше подготвил обяснението.
– Казвам се Еди Галахър. Репортер съм. Работя по един материал за „Ван Хутън“ и историята на търговското корабоплаване в Ню Йорк. Чудех се дали...
– Разкарай се – изръмжа Шоу.
– Еди, мисля, че е пиян – прошепна Джо.
– Може и тъй да е, сестро, ама глух не съм – озъби се Шоу. – И хич не съм достатъчно пиян, че да говоря за двамата Монтфорт. Нито с вас, нито с никой друг.
Той стисна силно чашата си, докато говореше.
Когато чу от устата на мъжа фамилното си име, Джо усети как косъмчетата по врата ù настръхват. Той знаеше нещо, сигурна беше. Погледна Еди и по лицето му позна, че и той мисли така. Не биваше да пропиляват този шанс. Тя реши да рискува.
– Господин Шоу, казвам се Джоузи Джоунс. Аз също съм репортер.
– Пукнат грош не давам коя си – заяви Шоу.
Джо не се отказа.
– Позволете ми да говоря откровено. С колегата ми не работим върху материал за „Ван Хутън“. Всъщност разследваме смъртта на Чарлс Монтфорт. Според нас е бил убит. Опитваме се да разберем защо – обясни тя.
– Убит, а? – в здравото око на Шоу изплува страх. – Ако ще погребваш миналото, трябва да го погребеш надълбоко, момиче. Плитките гробове винаги разкриват обитателите си – той допря пръст до козирката на шапката си. – Лека ви нощ.
Тръгна да се изправя, а Джо и Еди се спогледаха уплашени да не го изпуснат.
– Господин Шоу, ще ми позволите ли да ви купя питие? – попита бързо Еди.
Шоу поклати глава.
– Едно няма да ми стигне, синко – рече и пак започна да става от мястото си.
– Ами цяла бутилка? – предложи Джо, решена на всичко, за да го задържи. – Плюс това – добави тя и сложи една от петдоларовите банкноти на масата, но без да я пуска.
Пет долара щяха да бъдат цяло богатство за Шоу, както и за всеки друг в бара. Шоу се обърна и я изгледа. Видимо водеше вътрешна борба. Тя не беше сигурна кой ще победи – страхът му или нуждата от джин.
– Откъде се пръкна, сестро? Сериозно ли говориш? – рече накрая.
– Да. В интерес на истината говоря напълно сериозно – отвърна Джо с надеждата, че си е променил решението и ще се върне на мястото си.
Така и стана. Джо бутна парите към него, а Еди отиде на бара. Върна се след минута с още две чаши и мръсна кафява бутилка. Наля в трите чаши и вдигна своята.
– Наздраве – каза, отпи и направи гримаса.
Джо само се престори, че отпива от своята чаша. Питието миришеше на керосин.
– Това за мен ли остава, като свършим? – попита Шоу и кимна към бутилката.
Еди го увери, че ще остане за него, стига да отговори на въпросите им.
– Чувал ли си за кораб на име „Бонавентура“? – започна той.
Шоу внезапно се напрегна, сякаш го бяха полели с ледена вода. Наля си още два пъти и гаврътна чашите наведнъж, после, когато Еди заплаши, че ще му вземе бутилката, започна да говори.
– „Бонавентура“ понякога хвърляше котва в Занзибар. Имаше португалски документи и екипажът беше от португалци. Главорези, до последния. Убиват, без да питат какво и що. Плаваха с кораба само заради парите, а товарът на „Бонавентура“ със сигурност носеше пари. Много пари.
– Чай? Подправки? – попита Еди и хвърли на Джо поглед, пълен с ентусиазъм.
Тя едва се сдържа да не му се усмихне в отговор. Шоу се втренчи в чашата си. Сякаш изобщо не бе чул въпросите на Еди. Джо го подкани наум да продължи да говори, да им каже каквото знае.
– Носеха се слухове за „Бонавентура“. Някои казваха, че изобщо не е португалски кораб, а е на „Ван Хутън“. Естествено, не можаха да го докажат. Трябва да си луд, за да пробваш такова нещо. Онези Монтфорт, Чарли и Филип... не бяха от хората, които е разумно да ядосваш.
Джо знаеше, че баща ù и чичо ù държаха на своето в деловите преговори и бяха строги началници. Знаеше също така, че в едно търговско предприятие съдружниците и служителите невинаги са доволни от условията на всяка сделка. Капитаните и моряците от корабите на фирмата често се оплакваха, че не им се плаща достатъчно. Сега, докато слушаше Шоу, Джо реши, че последните му думи са просто едно от тези обичайни оплаквания.
Еди наля още джин. Шоу гледаше втренчено как алкохолът се стича в чашата му.
– Дори да изпия всичкия джин в Ню Йорк, няма да забравя звуците, които долитаха от оня кораб – рече той.
– Звуци ли? Какви звуци? – обърка се Джо. Чаят и подправките не издаваха звуци.
– Аз бях на „Албион“, клипер, който носеше чай – продължи Шоу. – Това беше преди двайсетина години. Плавахме край бреговете на Мозамбик. Беше нощ и имаше гъста мъгла. Изведнъж „Бонавентура“ се появи от нищото и тръгна към нас. Капитанът ни побесня. Сигнализира им, но оттам не отговориха. Мина на няколко метра от нас, като призрачен кораб. Тогава ги чух. Всички ги чухме. Понякога нощем все още ги чувам – той прокара трепереща ръка по лицето си. – После мъглата скри кораба и ние си продължихме по пътя. Какво можехме да направим?
– Господин Шоу, какво е имало на кораба? – попита Джо нетърпеливо.
Шоу не отговори. Погледна покрай Джо, към бара, а на нея ù се стори, че събира смелост да отговори. После той изведнъж се опули и скочи на крака. Джо се стресна.
– Ей! Къде отиваш? Нали се разбрахме! – викна Еди.
– Извинявай, синко. Животът ми не струва бутилка джин.
– Господин Шоу, моля ви, не си тръгвайте – включи се Джо.
Шоу щеше да хукне, но отчаянието в гласа на Джо го спря.
– Намерете „Носет“ – каза той. – Намерете „Носет“ и ще намерите „Бонавентура“. Бог да ви е на помощ, ако успеете.
Той се запрепъва към вратата, изкачи се по стълбите и изчезна. Джо, горчиво разочарована, погледна към бара, за да види какво го беше изплашило. Видя един мъж, който забързано вървеше към вратата, по петите на Шоу. Беше вдигнал шапка пред лицето си, но Джо успя да мерне късо подстригана коса, суров поглед...
... и буза, обезобразена от дълъг сивосинкав белег.