Глава двайсет и пета
– Всичко наред ли е? – попита стройно русо момиче.
Същото момиче, което бе стояло пред бара с Резето. Сега стоеше пред сградата на „Ван Хутън“.
Нищо не беше наред. Джо я болеше гърба от падането. Краката я боляха от стоенето в кофата. Беше смутена от това, което се бе случило в килера, и от това, което не бе се случило.
– Намерих ги, Фей – рече Резето, докато заключваше вратата. – Криеха се в един килер.
– Не сме се крили – поясни Джо. – Заключиха ни вътре.
– Къде са му парите? – попита Фей.
Басмената ù рокля беше износена и парцалива. Лицето ù бе красиво, с фини черти. Джо извади еднодоларова банкнота от джоба на полата си и ù я подаде. Погледът на Фей – студен, хищнически, се закова в джоба.
– Не го прави – предупреди Еди.
Фей го изгледа враждебно. Готвеше се да каже нещо, когато нагоре по улицата се чу пронизително изсвирване. Изражението ù се промени. За секунда изглеждаше като плячка, не като хищник.
– Хайде, момче, трябваме му – каза тя на Резето.
Джо чу как резето на вратата падна на мястото си. Момчето със същото име си прибра инструментите и после двамата с Фей се стопиха в нощта.
– Кое е това момиче? – попита Джо, загледана след тях.
– Една от най-добрите джебчийки в града. Работи за Шивача. Резето също. Между другото, не си дръж парите в джоба. Сложи ги във... във... – той посочи гърдите си, поруменял. – За да не ти ги откраднат.
Джо нямаше намерение да си разкопчава палтото пред него. Вместо това пъхна парите в едната си бота.
– Кой е Шивача? – попита тя.
– Нюйоркската версия на Дикенсовия Фейгин – отвърна Еди. – Прибира сирачета и ги учи да крадат. Наричат го Шивача, защото шие дрехи за армията си от джебчии, за да не се отличават от жертвите си. Някои от дрехите са много елегантни.
– Но роклята на Фей не беше елегантна, беше вехта – рече Джо.
– Тя се облича в тон с квартала, в който работи. Първо правило на джебчиите: слей се с околността.
Към тях вървяха две просякини. Едната изглеждаше разстроена от нещо, а другата се опитваше да я успокои. Джо позна разстроената – беше Лудата Мери, клошарката. Хленчеше за някакъв страховит призрак, който се върнал от Отвъдното, за да я тормози.
– Ето, Мери, опъни една глътка – каза другата жена и ù подаде бутилка. – Това убива всякакви призраци.
Джо се загледа в жените. Вечерта бе хладна, а те бяха облечени прекалено тънко. И двете бяха много слаби. Тя спонтанно се приближи към тях и подаде на всяка по един долар. Мери, все още неспокойна, я попита дали е видяла призрака.
– Не съм го виждала, Мери. Съжалявам – каза Джо.
Другата жена ù предложи да си сръбне от бутилката, ако ù даде още един долар. Еди се намеси, хвана Джо за лакътя и я поведе нагоре към Саут Стрийт. Мери безжизнено им каза „довиждане“, когато се отдалечиха.
– Извадихме късмет – каза Еди и кимна към сградата на „Ван Хутън“. – Видя ли лицето на Кинч?
Джо кимна.
– Имаш ли представа кой е?
– Не – отвърна Джо. – Господин Скъли явно го познава, но под друго име. „Ново лице, ново име“, така каза. И после Кинч каза: „Едва ли бих могъл да използвам старото си име“.
Тя замълча за миг, после продължи:
– Мислиш ли, че той е убил баща ми? Според бележника той се е виждал с Кинч в нощта преди смъртта си.
През тялото ù премина тръпка при мисълта, че е била в една стая с убиеца на баща си.
– Не мисля. Не е логично – отвърна Еди. – Баща ти е имал планове отново да се види с Кинч. На 17 септември и тази вечер. Имал е хиляда долара, скрити в бележника си. Парите са били за Кинч. И Кинч каза същото на Скъли. Защо ще убива човека, който му дава хиляда долара? А може би и повече?
– Прав си – съгласи се Джо.
Беше едновременно облекчена и разочарована. Мистерията около смъртта на баща ù се заплиташе все повече.
– И все пак трябва да открием кой е Кинч и какво са му направили съдружниците във „Ван Хутън“ – отбеляза Еди, когато стигнаха Саут Стрийт, заобиколиха един пияница, припаднал на тротоара, и се насочиха към северната част на града.
– Трудно ми е да си представя, че който и да е във „Ван Хутън“ му е направил нещо – каза Джо. – Всички те са почтени хора.
Еди подбели очи.
– Това пък какво беше? – възмути се Джо.
– Най-добре ще е да свикнеш с факта, че може би някой във „Ван Хутън“ не е чак толкова почтен.
– Защо? – попита Джо. – Защото някакъв странен, подозрителен мъж, появил се от нищото, го казва?
– Защото Скъли никога не би дал някому хиляда долара фирмени пари, освен ако не е абсолютно наложително. Кинч знае нещо нелицеприятно за „Ван Хутън“. И Скъли го знае. Изглежда, че и баща ти е знаел.
Разсъжденията на Еди звучаха логично на Джо, но ù бе трудно да ги приеме. Откак се помнеше, познаваше съдружниците във фирмата. Бяха гостували в дома ù, на вечери и празненства. Тя също бе ходила в техните домове. А сега според Кинч се оказваше, че са направили нещо много нередно.
– Ако съдружниците наистина са направили нещо на Кинч, а аз все още не съм убедена, че е така, то баща ми със сигурност се е опитвал да оправи нещата – каза тя. – И Скъли каза така: „Чарлс е дал обещания, които не би могъл да изпълни“. Съвсем типично за него – да поеме ангажимента да помогне.
Еди я изгледа със съмнение и продължи:
– Кинч спомена някакви списъци и нещо на име „Бонавентура“. Може би е кораб? Освен това каза: „Той ми обеща да ми помогне да я намеря“. Името на кораба е женско. Ако „Бонавентура“ е кораб, може ли „Ван Хутън“ да са го отнели от Кинч по някакъв начин? Баща ти или чичо ти споменавали ли са нещо за такъв кораб?
– Не и пред мен.
– Може да са имали някаква сделка, която да се е провалила. Може би „Ван Хутън“ са продали кораба на Кинч, а той се е оказал некачествен. Или може би корабът е бил негов и те са му го отнели с измама. Може би...
Джо изпъшка.
– А може би трябва да се опитаме да съберем малко факти. Защото всичките ни теории не са нищо повече от теории – нетърпеливо каза тя. – Ако искаме отговори, трябва да намерим Кинч.
– Не, аз трябва да го намеря – каза Еди. – Ти при никакви обстоятелства няма да се опитваш да го намериш. Прекалено е опасно. Ще поразпитам Шивача за него. Той познава всеки негодник в града. Но това ще е, след като разпитам Бил Хокинс и Джаки Шоу за „Бонавентура“.
– А аз какво да правя? Да си въртя палците ли?
Еди помисли малко, после каза:
– Все още не знаем коя е Елинор Оуенс. И нейното име го има в бележника на баща ти. Може да се опиташ да намериш нея.
– Откъде да започна? – развълнува се Джо.
– От Бюрото по вписванията. Ако е родена в града, ще е вписана в регистъра на ражданията. Може да успееш да се сдобиеш с адреса ù и...
– Еди! – възкликна Джо и спря рязко. – Току-що ми хрумна нещо! Възможно ли е Елинор Оуенс да е онази „тя“, която Кинч търси?
– Как така?
– Може би когато Кинч каза „Той ми обеща да ми помогне да я намеря“, е имал предвид Елинор Оуенс!
– Не бях се замислил за това. Браво – похвали я Еди.
Джо пламна от удоволствие. Тази вечер бяха стигнали донякъде. А сега тя искаше да стигне и още по-далеч.
– Хайде да отидем в „При Уолш“ и да видим дали Джаки Шоу е там – предложи тя. – Така или иначе, трябва да научим нещо повече за „Бонавентура“. Ако наистина е кораб, той може да знае нещо.
– А, не. Единственото нещо, което ще откриваме тази вечер, ще е файтон, с който да се прибереш – заяви Еди и се заоглежда за кола, без да спира да върви. – Повече няма да идваш тук, Джо. Говоря съвсем сериозно. Това не е място...
Думите му бяха прекъснати от отварянето на врата две сгради по-нататък. От къщата се изля смесица от светлина, смях и парфюм. След няколко секунди се изляха и двама младежи и се запрепъваха по улицата. Пред вратата се скупчиха пет-шест млади жени, които се кикотеха и махаха на младежите. Бяха облечени единствено с тънки копринени комбинезони, чорапи и жартиери. Косите им бяха разпуснати, а устните им – намазани с червило. Една пиеше шампанско направо от бутилката. Изглеждаше не по-голяма от Джо.
– Какво е това място? – отвратено попита Джо.
– Това е... ами... хм, това е „При Дела“ – рече Еди притеснен. – Домът ù. Един от тях.
– Чао-чао, Джордж! – изгука едно от момичетата.
– Скоро пак да дойдеш, Теди! – викна друго.
Джо погледна мъжете и се сепна.
– Какво има? – попита Еди.
– Това са Джордж Адамс и Теди Фарнъм – каза тя задавено. – Познавам ги!
Джордж и Теди вървяха заднишком по улицата и пращаха въздушни целувки на момичетата. За Еди и Джо беше твърде късно да бягат. Двамата младежи бяха на няколко метра от тях. Всеки миг щяха да се обърнат и да я видят.
Еди сграбчи ръката ù. Дръпна я в сенките до площадката пред входа на най-близката сграда и я завъртя така, че гърбът ù да остане към младежите. После я взе в обятията си и я целуна. Това не бе нежното докосване на устните му, за което бе копняла в килера, а силна, жадна целувка, която смаза устните ù и спря дъха ù.
– Ей, човече, вземете си стая! – подвикна Джордж, когато ги подминаха.
Теди подсвирна и двамата се отдалечиха с препъване и песен на уста. Еди я пусна.
Джо залитна назад. Притисна ръка към гърдите си и се опита да си възстанови дишането.
– Как смееш! – сопна му се тя и се изчерви силно. – Как можа!
– Ей, няма защо да ми благодариш – рече Еди.
– Какво?
– Току-що ти спасих репутацията. Мисля, че едно „благодаря“ няма да е излишно – каза той.
Джо закрачи към Еди с намерението да му каже какво точно мисли за него, но ленивата му усмивка и очите, толкова дълбоко сини, я спряха.
Тя сграбчи реверите на сакото му, дръпна го към себе си и го целуна.