Тези плитки гробове

Глава осемдесет и втора

Джо почти не мигна тази нощ.

Съблече мръсните дрехи, събу калните обувки и уви всичко на топка, която скри в дъното на гардероба. После се пъхна в леглото по бельо и се мята до сутринта, преследвана от образа на Стивън Смит в ковчега.

На зазоряване скочи от леглото и влезе във ваната. След като се изми и се облече, тя се измъкна от къщата, без да срещне никого. Майка ù ставаше късно, особено в събота, и Джо знаеше, че същото важи за леля ù и братовчедка ù.

Чичо ù обаче не беше поспалив. Винаги казваше, че зазоряването е любимата му част от деня, и обикновено прекарваше няколко часа в работа в кабинета си, преди да седне на закуска със семейството си. Джо се надяваше, че и днес ще е така.

Тя забърза по стълбите към къщата на чичо си и почука леко на вратата. След секунди я отвориха.

– Госпожице Монтфорт, добро утро. Госпожа Монтфорт очаква ли ви? – попита Харни и я покани да влезе.

– Идвам при чичо си, Харни – обясни Джо. – Ще му съобщиш ли, че съм тук?

Докато Джо чакаше във фоайето, адмирал Монтфорт се взираше в нея със строгите си очи.

– Fac quod faciendum est – прошепна тя, за пореден път черпейки сили от девиза на рода Монтфорт. Щяха да са ù нужни.

Харни се върна.

– Оттук, моля, госпожице Монтфорт – каза той и я поведе към кабинета на чичо ù.

Филип стоеше на вратата, когато стигнаха.

– Джо? Доста необичаен час за посещение. Всичко наред ли е? – попита той.

Джо изчака, докато влязат в кабинета, и Харни затвори вратата след себе си, преди за заговори.

– Не, чичо Филип, не е наред. Трябва да споделя с теб извънредно тежка новина и ще ми се ядосаш, когато я чуеш. Много ще се ядосаш. Но те моля да ме изслушаш.

Джо седна. Погледна благото лице на чичо си, сега намръщено от тревога, и ù се прииска да не се налагаше да му разказва какво е научила. Но нямаше избор. Трябваше ù помощта му. Наистина беше благ, но освен това беше силен и умен и щеше да направи каквото е необходимо.

Джо изопна рамене, пое си дълбоко въздух и заговори. Започна с отиването си в ресторант „Чайлдс“ и завърши с пътуването до „Даркбрайър“ и връщането ù у дома с Брам. Призна си и за Оскар Едуардс. Налагаше се. Брам беше видял Еди и Оскар и можеше да ги спомене на чичо ù.

Филип пребледня, докато я слушаше. Седеше абсолютно неподвижно и попиваше всяка нейна дума. Когато тя приключи, той стана, наля си чаша портвайн и я изпи на един дъх. Макар да стоеше с гръб към нея, Джо виждаше колко силно стиска чашата и как потръпват раменете му, и разбираше, че полага усилия да не избухне. Накрая той се обърна и я погледна.

– Възможно ли е всичко това да е истина? – попита той.

– Съжалявам, чичо Филип. Толкова съжалявам – каза Джо.

Сърцето я болеше за него и наистина съжаляваше, че отново му причинява болка. Филип се върна на мястото си.

– Кинч е бил Стивън Смит... Но как? – попита той. – Смит загина в морето. „Чайка“, корабът, на който плаваше, потъна при буря.

– Не знам как, но някак е оцелял и се е върнал в Ню Йорк да търси Елинор Оуенс и списъците, които ù е бил изпратил.

– И не се е самоубил в „Даркбрайър“, така ли? Бил е убит?

– Да, мисля, че го е извършил санитарят му в приюта... Франсис Малън. Веднъж нападна и мен.

– Какво? – не повярва на ушите си Филип.

– Мисля, че Малън е убил и господин Бийкман, господин Скъли и татко.

Филип покри лицето си с ръце. После разтърси силно глава, сякаш се опитваше да я проясни.

– Имаш ли някакви доказателства за това, което ми разказа току-що?

– Боя се, че доказателствата изобщо са съвсем малко – призна Джо. – Имам само това.

Тя бръкна в чантичката си, извади медальона на Стивън Смит и го сложи на масичката. Филип се втренчи в медальона. После го взе и прочете гравираното.

– Мили боже, Джо. Кажи ми, че не си направила това, което каза, че си направила, за да стигнеш до това нещо.

– Наложи се, чичо Филип – каза тя. – Искам убиецът на баща ми, истинският му убиец, да бъде изправен пред съда. И макар да нямам твърди доказателства, чух достатъчно и видях достатъчно, за да мисля, че твоят живот все още е в опасност.

Тя стана, прекоси стаята, коленичи до стола му и го хвана за ръцете.

– Чичо Филип, послушай ме. Трябва да действаш. Моля те. Трябва да отидеш в полицията. Вече изгубих баща си. Няма да понеса нещо да се случи и с теб.

Филип мълча почти цяла минута. Просто се взираше пред себе си безпомощно. Накрая кимна.

– Да, Джо. Права си – решително каза той.

Джо я заля вълна от облекчение. Той се оправяше. Цветът се връщаше в лицето му. Изправи рамене, възвърнал самоконтрола си.

– Веднага ще се свържа с властите – каза той. – Бих искал да им покажа медальона, ако не възразяваш.

– Разбира се – каза Джо. – Да дойда ли с теб?

– Не, още не. Сигурен съм, че на някакъв етап ще искат да разговарят с теб, но няма да правиш нищо друго. Нищо. Разбираш ли ме? Достатъчно си рискувала живота си. Каза, че този човек, Малън, те нападнал – ами ако отново се опита да го направи? Мили боже, Джо, още не мога да повярвам, че водим този разговор. Нещата, които си видяла... никоя млада жена не бива да става свидетел на такива неща.

Джо кимна и сведе поглед към ръцете си.

– Погледни ме, Джоузефин – строго каза той.

Джо вдигна поглед към него. „Започва се“ – каза си тя и лицето ù се присви.

– Нямам думи да изразя колко съм ти ядосан. Заради всичко, което си направила. Заради рисковете, които си поемала. Заради това, че лъга всички нас – майка си, мен, Брам. Мога само да се надявам, че той не е казал нищо на Маминка. Ако е казал, годежът ви е в опасност.

– Бих пожертвала живота си с Брам, за да спася твоя живот – каза Джо с насълзени очи.

Филип, който се готвеше да продължи тирадата си, замлъкна.

– Ти си много глупаво момиче, Джоузефин. Много глупаво – каза с пресеклив глас. – И много смело.

– Ами мама? Какво да ù кажа?

Филип се прокашля.

– Нека аз да се заема с това. След като отида в полицията, ще информирам останалите съдружници. Те също трябва да знаят. Ще кажа и на леля ти и после ще поговоря с Брам. Той сигурно се притеснява за теб. След като свърша всичко това, ще дойда у вас и ще говоря с майка ти. Тя много ще се разстрои, когато разбере за заниманията ти напоследък, но мисля, че ще приеме новините по-лесно от мен, отколкото от теб.

Джо кимна, благодарна, че чичо ù щеше да се занимава с майка ù.

– Има още нещо, чичо Филип – каза тя. – Колкото и да си ми ядосан, не бива да се ядосваш на Еди Галахър и Оскар Рубин. Всичко това беше моя идея, не тяхна.

Тя замълча за малко и после додаде:

– За да продължа напред и да стана съпруга на Брам, трябва да знам, че на тях ще им бъде позволено също да продължат напред, без да страдат от каквито и да е последствия заради това, че са ми помагали.

Не говореше директно, но беше сигурна, че чичо ù ще я разбере. Така и стана.

– Гарантирам ти, че господин Галахър и господин Рубин няма да пострадат от гнева ми – каза той. – Но и ти трябва да ми обещаеш, че няма да виждаш никого от тях повече. Нещата вече не са в твои ръце, Джо. Сега всичко зависи от властите и само от тях.

– Давам ти думата си – обеща Джо.

Филип стана.

– Мисля, че сега е по-добре да се прибереш. Имаш вид на човек, който трябва да си почине, а аз имам много работа.

Джо също стана.

– Имам чувството, че мога да спя десет години – каза тя.

Филип я прегърна. Тя отвърна на прегръдката и го притисна силно към себе си.

– Толкова ме беше страх да ти разкажа, но сега се радвам, че го направих – призна тя.

– И аз се радвам. Ще се погрижа за всичко, мила Джо – обеща той и я пусна. – Не се тревожи. Аз ще се погрижа. Ще се погрижа за всичко.