Тези плитки гробове

Глава седемдесет и шеста

Еди вървеше по „Парк Роу“. Отдалечаваше се от Джо.

– Знаеш, че съм права! – извика тя след него, без да я интересува кой ще я чуе.

– Не ми пука! – извика той в отговор, без да се обръща.

– Не е съвпадение, че Малън се е грижил за Кинч!

– Не ми пука!

Малън ги беше проследил до „При Уолш“. Той беше пребил Еди и после беше нападнал нея. Според едно от момичетата на Дела Макивой човек с белег на лицето убил Бийкман. И после се оказа, че Малън бил санитарят на Кинч. Съвпаденията бяха твърде много. Имаше причина за тях, връзка. Джо беше сигурна. Но каква беше тази връзка?

Трябваше да намери отговора, и то за секунди, преди Еди да свърне зад ъгъла и да изчезне. От очите ù. От живота ù. Завинаги.

– Всичко свърши, Джо. Сериозно. Няма да продължавам – беше ù казал във фотографския отдел на „Уърлд“. Точно след като тя му каза, че иска да отиде в „Даркбрайър“ и да говори с Малън.

– Ако си мислиш, че можем просто да се изправим пред Франсис Малън, помисли пак. Той ни нападна. Може би е убиец. Наистина ли мислиш, че ще допусна да си рискуваш живота по този начин? И то за какво? Какво очакваш да направи? Да си признае за убийствата, защото ти го молиш? Всичко свърши, Джо. Приеми го.

Само че тя не можеше да го приеме. Чувстваше също както в детството си, когато играеха на сляпа баба и тя знаеше, че другите деца са точно пред нея, на сантиметри от протегнатите ù ръце.

Двамата с Еди сега бяха по-близо до истината от когато и да било. Още не я виждаха, но тя ги очакваше. Франсис Малън бе част от всичко това, но имаше нещо повече. Джо го усещаше и в костите си. Само да можеше да убеди Еди.

„Мисли, Джо, мисли!“ – каза си тя, застанала на тротоара, загледана след Еди.

Опита се да си спомни срещата на Кинч и Скъли. Части от разговора им изплуваха в паметта ù. Възможно ли бе отговорът да се крие в този разговор? Къде? Вече хиляди пъти беше премисляла спомените си от него.

Сега чу гласа на Скъли в главата си. „Нямаше да те позная...“ И после гласът на Кинч: „Седемнайсет години, без да видя друг християнин... Виж ме, виж чудовището, което създадохте...“ Спомни си как Кинч разказва, че другите моряци на кораба го татуирали.

– О, небеса. Това е! – възкликна тя.

Еди обаче беше стигнал до края на улицата и не я чу.

– Спри, Еди, моля те! – извика Джо.

Еди продължи да върви.

– Еди Галахър, спри веднага! – кресна Джо.

Еди спря и се обърна.

– Какво? – кресна той гневно.

Джо се затича към него.

– Кинч докосна гърдите си! – каза тя задъхана. – Докосна гърдите си, когато го каза!

– Какво е казал?

– „Записано е на сърцето ми и там ще си остане.“

– И?

– И е говорел сериозно! Наистина всичко е записано на сърцето му! Не разбираш ли? Човекът е бил покрит с татуировки! „Те правят татуировки, за да разказват историите си. Разказаха и моята“ – цитира тя думите на Кинч.

– Джо, това няма значение. Дори ако историята е записана върху сърцето му. Кинч е мъртъв. И той, и татуировките му са на два метра под земята.

Джо облиза нервно устни и после каза:

– Колко време трябва, за да изгние човешко тяло? Оскар сигурно знае.

Еди я изгледа объркано. После разбра какво има предвид.

– Не. В никакъв случай. Не може да говориш сериозно – заяви той.

– Три дни? Четири? Може би малко повече по това време на годината? Можем да го попитаме. Да го вземем с нас – предложи Джо.

– Ние няма да правим нищо. Ако искаш, действай сама.

– Но аз няма да съм сама – Джо го прикова с поглед. – И ти ще бъдеш там. Ти искаш материала си, Еди. Знам, че е така. Не можеш да се промениш.

– Това няма да е отбиване в проклетата морга, Джо! – ядоса се Еди. – Няма да е посещение у Естер или Шивача. Това е престъпление. Имаш ли представа какво ще стане, ако ни хванат?

– Моля те, Еди. Само още един, последен път.

Джо си беше казала „за последен път“ и когато го бе открила в „Чайлдс“ и го бе убедила да дойде с нея при мадам Естер. Сегашното приключение наистина щеше да е последното. Виждаше го в очите му.

Еди гледа небето известно време. Когато най-сетне наведе глава и срещна погледа на Джо, тя видя в очите му да гори същия огън, който усещаше у себе си.

– Утре вечер – каза той. – Ъгъла на „Ървинг“ и Петнайсета улица. В десет часа. Ще чакам. За последен път.