Тези плитки гробове

Глава трийсета

– Стивън Смит.

Джо затвори очи и издиша на пресекулки, с огромно облекчение, че не баща ù се е оказал любимият на Елинор Оуенс.

– Добре ли сте, госпожице? – попита Сали и се наведе да я погледне по-отблизо.

– Съвсем добре – отвърна Джо, възвърнала самообладанието си.

– Стивън Смит загинал в морето – обясни Сали. – Преди седемнайсет години. Корабът му изчезнал в Индийския океан по време на буря.

Джо знаеше това. Първия път, когато бе видяла портрета на Стивън Смит, при едно посещение в сградата на „Ван Хутън“, тя бе попитала баща си кой е този човек. Познаваше хората на останалите шест портрета, но не и този.

– Господин Смит загина по време на плаване – беше отвърнал баща ù. – Много отдавна.

Тя бе искала да научи повече подробности, но тонът на баща ù я беше накарал да се въздържи.

– Госпожа Крогър подозираше, че Елинор не е разбрала, че се е удавил – продължи Сали. – Вече била затворена в „Даркбрайър“, когато новината за смъртта му стигнала до тукашните вестници. А сигурно е щяло да ù стане по-добре да знае, че не я е изоставил. Добър човек бил, казваше госпожа Крогър. Тя изживяла всичко много тежко. Направо излязла от равновесие, така казваше.

– Излязла от равновесие ли? Защо? – попита Джо.

Сали си наля още чай.

– Защото Стивън Смит имал тайна. Поне така казваше госпожа Крогър. Открил нещо за фирмата. Нещо ужасно. И смятал да оправи нещата. Пращал на Елинор писма. В тях имало някакви книжа, свързани с тайната. Списъци, мисля. Господин Оуенс не допускал писма от Смит да стигнат до къщата, затова госпожа Крогър посрещала пощаджията, прибирала писмата от господин Смит и тайно ги предавала на Елинор. Господин Смит искал тя да пази книжата, докато той се върне.

Косъмчетата по тила на Джо настръхнаха.

Кинч също беше споменал списъци в разговора си с господин Скъли в заседателната зала. „Има доказателства. Има списъци, подписани и подпечатани“ – бе казал той.

И Кинч, като Смит, имаше тайна. И той е бил в Африка. И познаваше Скъли. Нарече го Ричард. А и Скъли познаваше Кинч, бе го познал въпреки татуировките. „Видът ти е силно променен. Само по очите те познах“ – това беше казал.

И Кинч, като Смит, бе загубил някаква нея. Може би жена, а не кораб, точно както си помисли Джо, когато с Еди обсъждаха Кинч на пристанището.

„Възможно ли е? – запита се тя с растяща възбуда. – Възможно ли е Кинч да е Стивън Смит? Трябва да е той. Африка, списъци, „Ван Хутън“, тайна – има твърде много прилики, не може да са всичките съвпадения. Логично е. Всичко си пасва.“

„Освен един неудобен факт – намеси се вътрешният ù глас. – Стивън Смит е покойник.“

Джо си напрегна мозъка, решена да открие дали не пропуска нещо, нещо, което би могло да направи невъзможното възможно. И да имаше такова нещо, то ù убягваше. Реши да смени тактиката.

– Госпожице Гибсън, госпожа Крогър каза ли ви какво е било онова ужасно нещо, което Стивън Смит открил? – попита Джо, събрала цялата си смелост.

Страхуваше се от отговора на този въпрос толкова, колкото и от онзи за самоличността на любимия на Елинор Оуенс.

– Не. Госпожица Елинор така и не ù казала – отвърна Сали.

– Значи госпожа Крогър не е имала никаква представа какво съдържат документите?

Сали поклати глава.

– Разпитала госпожица Елинор за тайната. Даже поискала да види писмата от господин Смит, но госпожица Елинор отказала. Единственото, което казала, било: „Писмата са на сигурно място под небесата. Боговете ги пазят. Пазят и нас“.

– И писмата така и не са били намерени?

– Не. След като госпожица Елинор отишла в приюта, госпожа Крогър ги търсила навсякъде. Помислила си, че ако накара господин и госпожа Оуенс да ги прочетат, може да си променят мнението за господин Смит и да позволят на дъщеря си да се омъжи за него. Само че не ги намерила. И после госпожица Елинор умряла и нямало смисъл да продължава да ги търси.

Джо стисна облегалките на стола от вълнение.

– Следващият въпрос е много важен, госпожице Гибсън – предупреди тя. – Помните ли дали един мъж с татуировки по лицето – извивки и шипове, е посещавал семейство Оуенс?

– Аз поне никога не съм виждала такъв – рече Сали. – И не мога да си представя господин Оуенс дори да отвори вратата на такъв човек.

– А госпожа Крогър да е споменавала за посещение от такъв човек?

– Не. Ако е идвал, щеше със сигурност да го спомене. Много беше приказлива.

– Някой някога да е влизал с взлом в дома на Оуенсови? – продължи да пита Джо.

– Доколкото знам, не – отвърна Сали.

Джо отпусна гръб на облегалката на стола. Обмисляше казаното от Сали.

„Кинч и Смит са един и същи човек – не знам откъде знам, но знам. Този човек е лъжец – даде си сметка тя. – Блъфира пред Ричард Скъли и вероятно е блъфирал пред баща ми. Няма никакви списъци. Те са все още там, където ги е скрила Елинор Оуенс.“

Джо вече знаеше какъв ще е следващият ù ход – трябваше да намери списъците. Те със сигурност щяха да ù разкрият в каква ужасна постъпка е обвинил Смит „Ван Хутън“.

Джо изгледа Сали Гибсън хладно.

– Чувала съм, че Атлантик Сити е много по-приятно място за забавления от Кони Айлънд – каза тя.

– Сигурна съм, че е така, госпожице Монтфорт. И дяволски по-скъп – отвърна Сали многозначително.

– Съмнявам се, че това би било проблем за предприемчиво момиче като вас.

Сали повдигна вежда.

– Намислили сте нещо, нали?

Джо се усмихна.

– Точно така, госпожице Гибсън.