Тези плитки гробове

Глава четирийсет и пета

Джо седеше на една тапицирана пейка в крилото за антично изкуство в музея на изкуствата „Метрополитън“ и се взираше в напукана глинена ваза.

Беше избрала точно тази галерия, защото тя винаги бе безлюдна. Никой никога не идваше да разглежда етруски съдове, пък и защо да го правят? Етруските съдове нямаха какво да кажат. Етруските съдове бяха мъртви.

Джо се огледа, припомняйки си последния път, когато дойде тук – преди пет дни, за Бала на младите благодетели. Оттогава не беше виждала Брам, но пък беше дочула, че са го видели да си говори с Елизабет Адамс на някакво събиране преди три дни. Джо знаеше, че Елизабет е от хората, които най-често получават каквото искат. Знаеше и че трябва да се опита да се противопостави на плановете на момичето, но вместо това тя се надяваше те да успеят. Не искаше да се сгодява за Брам или за когото и да е, не и при силните чувства, които изпитваше към Еди.

– Къде си? – прошепна тя нетърпеливо.

Беше три и петнайсет. Той закъсняваше, а тя се пръскаше от нетърпение да му разкаже всичко, което бе научила от последното им виждане.

Чу стъпки зад гърба си и сърцето ù заби по-силно. Обърна се бързо, но се оказа, че стъпките са на пазача. След още няколко минути дочу различни стъпки, бързи и решителни. Отново се обърна и този път сърцето ù не само заби по-силно, а почти изскочи от гърдите ù.

„Как е възможно един мъж да е толкова хубав?“ – помисли си тя. Еди не беше избръснат и косата му бе станала още по-дълга. Дрехите му бяха измачкани и изцапани с мастило, както винаги. Но по някаква причина старото туидено сако, криво завързаната вратовръзка и нагънатите панталони му стояха по-добре, отколкото и най-изкусно ушитият костюм на който и да е друг мъж. Беше зачервен. Мръщеше се. Усмихна се, когато я видя, но очите му гледаха сериозно.

– Извинявай, че закъснях. Случи се нещо – каза той и седна до нея.

– Не може да сядаш тук! – прошепна тя. – Седни от другата страна на пейката, с гръб към мен. Ако случайно мине някой.

Еди се огледа.

– Но тук няма никой – отбеляза той.

– Еди!

Той се премести от другата страна на пейката, седна и допря гръб до нейния.

– Толкова имам да ти разказвам – започна Джо. – За Елинор Оуенс и писмата, и...

– Да, знам, но...

– Не намерих списъците, но видях Кинч! – развълнувано рече тя. – Там беше, пред къщата на Оуенсови. И той ги търсеше. Сигурна съм.

– Виж, наистина трябва...

Джо отново го прекъсна.

– Иска ги, за да продължи да изнудва „Ван Хутън“ – заяви тя. – Трябва да установим без всякакво съмнение, че Кинч е Стивън Смит. Вече измислих начин. Ще следим господин Скъли няколко нощи подред. Кинч ще иде да се види с него, за да вземе още пари. Ако следим Скъли, ще сме там, когато дойде Кинч, и можем да го попитаме...

– Джо, чуй ме – каза Еди нетърпеливо. – Не можем да следим Скъли.

Тя се обърна към него, забравила, че не е редно.

– Защо не?

Еди също се бе обърнал с лице към нея. Изглеждаше притеснен.

– Защото Ричард Скъли е бил открит рано тази сутрин на кея на „Ван Хутън“ – съобщи той.

– Това едва ли е изненадващо. Нали работи там – недоумяваше Джо.

– Не е бил открит в кабинета си, Джо. Бил е открит във водата. Мъртъв.