Тези плитки гробове

•

Приют за душевноболни „Даркбрайър“

Ню Йорк

Ноември 1890 г.

Джоузефин Монтфорт се взираше в прясно зарития гроб пред себе си и в дървения кръст в горната му част.

– Ето ви го. Кинч – каза Флин, гробарят, и посочи името, изписано върху кръста. – В понеделник го погребахме.

Понеделник, помисли си Джо. Преди три дни. Достатъчно, за да е започнал да се разлага. И да вони.

– Сега си искам парите – каза Флин.

Джо остави фенера на земята. Извади няколко банкноти от джоба на палтото си и ги отброи в ръката на Флин.

– Ако ви спипат тук, не сте ме виждали. Чуваш ли, момиче?

Джо кимна. Флин прибра парите в джоба си и изчезна в мрака. Лунната светлина обливаше редиците гробове и надвисналите кули на приюта. Отнякъде се надигна стон, тънък и пронизителен.

Изведнъж куражът напусна Джо.

– Дръпни се, Джо. Ние ще свършим всичко. Аз и Оскар – каза Еди.

Стоеше от другата страна на гроба, срещу нея. Когато тя го погледна, той замълча. Не се и налагаше да казва нищо повече. Предизвикателният му поглед беше достатъчно красноречив.

„Как стана всичко това? Как стигнах дотук?“ – запита се Джо. Не искаше да прави това. Искаше да си е вкъщи. На сигурно място в солидната къща на площад „Грамърси“. Искаше ù се никога да не бе срещала Еди Галахър. Шивача. Мадам Естер. Или Феята Фей. Най-вече ù се искаше никога да не беше виждала мъжа, заровен на два метра под нея.

– Върни се до входа. Изчакай ни там – каза Еди без враждебност в гласа.

Джо се изсмя. Да се върне? Как? Нямаше връщане назад. Не и към стария ù живот на ходене по приеми и танци. Не и към училището на госпожица Спаркуел. Не и към приятелите ù или Брам. Нещата бяха стигнали твърде далеч.

– Джо...

– Ти чакай до входа, Еди – отсече Джо.

Еди изсумтя. Подхвърли ù едната лопата. Джо се сепна, но я хвана и започна да копае.