Тези плитки гробове

Глава седемдесет и седма

– Работата е там, че няма как да знаеш предварително доколко се е разложило тялото – философски заяви Оскар Рубин. – Винаги се изненадваш.

– Кой ли не обича изненадите – измърмори мрачно Еди.

Джо, Еди и Оскар разравяха пресен гроб в гробището на „Даркбрайър“.

Бяха се срещнали с Флин, гробаря, преди час край високите черни порти на приюта, като се погрижиха да се появят в момента, в който нощният пазач бе отишъл в кухнята за чаша горещо кафе. Флин ги беше пуснал вътре и ги беше завел при гробището, преди пазачът да се прибере в будката си до портите.

Оскар беше организирал всичко. Еди му бе разказал за снимките и му беше обяснил, че Франсис Малън и Белязания са един и същи човек. Оскар познаваше Флин и му предложи двайсет долара от парите на Джо, за да ги остави да изровят Кинч. Флин им беше осигурил малък маслен фенер, лопати, една щанга и им беше обяснил как да стигнат до гроба, след което ги беше оставил сами.

„Даркбрайър“ приютяваше най-вече богати клиенти. Телата на пациентите, които умираха там, почти винаги се погребваха в семейни парцели извън приюта. Малкото, които оставаха непотърсени от роднини, се погребваха в едно пусто парче земя в най-отдалечения от сградите край на парцела, който заемаше приютът.

От гробището Джо виждаше силуетите на сградите, откроени на лунното небе. Между дърветата скръбно виеше вятър, клатеше оголените им клони и завихряше мъртвите листа, покриващи студената земя. Преди малко смелостта я беше напуснала. Беше ù се приискало да избяга от това място и от онова, което се готвеха да направят.

Не можеше да се отърси от чувството, че преминава важна, ужасна граница и че щом отворят ковчега на Кинч, няма да има връщане назад. И въпреки това не беше избягала. Страхът ù беше силен, но нуждата ù да разкрие истината беше по-силна.

Тя продължи да копае, а Оскар да говори.

– Има много променливи. Възрастта. Теглото. Начинът, по който е умрял човекът. Сезонът – каза той. – Например вадите труп на десет дни от склад през януари... ще има обезцветяване, известна миризма, основно от изпразнените черва. Очите няма да ги има. Носът също – плъховете обичат носове. Но ако извадите същия труп през юли какво ще стане? Втечнени тъкани. Ларви. Подуване. Разпадане – това е, когато кожата се отлепя от плътта, щом се опитате да преместите тялото. А вонята? Неописуема.

Оскар се изкикоти.

– Ще си избълвате обяда. Гарантирам.

– След малко ще си избълвам вечерята, та може ли да млъкнеш? – попита Еди.

– Само се опитвам да отбележа факта, че господин Кинч може да е добре запазен – обясни Оскар. – Умря само преди четири дни, а времето е студено. Имаме късмет, че земята не е замръзнала, иначе нищо нямаше да свършим.

– Късмет не е първата дума, която ми хрумва – измърмори Еди. – Не мога да повярвам с какво се занимавам. Станах грабител на гробове. Вие също.

– Реално погледнато не е така. Освен ако не вземем Кинч с нас. Оскверняваме гроба, това е вярно, но не го ограбваме.

– Нима? Това е чудесно, Оскар. Вече се чувствам много по-добре. Знаеш ли какво? И ти си луд колкото нея – заяви Еди.

– Не съм луд, а любопитен. Затова дойдох. Ами ако Джо е права? Ако отговорите са наистина изписани на сърцето на Кинч? Представи си само – мъртвец, който има какво да разкаже. Непременно ще си го добавя в архива.

– Хайде да побързаме, става ли? – подкани ги Еди. – Колкото по-бързо го изровим, толкова по-скоро ще можем да се махнем оттук.

Джо се постара да не изостава от двамата мъже, но това бе невъзможно. Никога не бе хващала лопата в ръка, освен малка плажна лопатка, с която си бе играла като дете в Нюпорт. Тази, която държеше сега, беше тежка и копаенето на дупка заедно с още двама души беше трудно. Когато стигнаха дълбочина от около трийсет сантиметра, стана съвсем неудобно и тримата да копаят едновременно. Еди я помоли да остави лопатата и да им държи фенера.

После двамата с Оскар започнаха да се редуват и копаха в мълчание през следващия час, с пъшкане и сумтене, на светлината на фенера, а дъхът им излизаше на облачета в мразовития въздух. Когато бяха стигнали на около метър и двайсет дълбочина, лопатата на Оскар се удари в дърво. Надигна се противна сладникава миризма. Джо се насили да не ù обръща внимание.

– Плитък гроб – отбеляза Оскар. – Флин е и мързелив, освен че е непочтен.

Пред погледите на Еди и Джо Оскар разчисти останалата земя около капака на ковчега на Кинч и прокопа плитки улеи от двете му страни, за да има къде да застане, след като го свали.

– Щангата – нареди той.

Еди вдигна железния лост и му го подаде. Оскар застана в единия улей. Вкара края на щангата под ръба на капака, пое си дълбоко дъх и натисна другия край с всички сили. Гвоздеите излязоха от капака със скърцане. Капакът се отметна. Оскар прехвърли левия си крак над него и се разкрачи върху ковчега. Подаде щангата на Еди. Миризмата на смърт, непоносимо силна, се надигна като призрак от гроба.

Джо се задави. Покри носа и устата си с ръце.

Еди изруга.

Оскар потри ръце.

– Дайте ми фенера, деца! – изгука той.

В светлината на керосиновия пламък Джо видя картина, която щеше да я преследва до края на живота ù.

Лицето на Кинч беше пурпурно и жестоко подуто. Езикът му се подаваше между устните. Очите му бяха полуотворени. На Джо ù идеше да изкрещи. Идеше ù да побегне. Остана на мястото си само с усилие на волята и се втренчи в Оскар.

– Имаш ли бележник и молив в себе си? – попита той Еди.

Еди, позеленял, кимна.

– Ще му разтвориш ли ризата? Да му огледаме татуировките и да се махаме.

– След минутка. Всичко по реда си. Първо. Записвай каквото казвам – нареди Оскар. Обърна се пак към тялото.

– Говори ми, Кинч – измърмори той, докато оглеждаше дрехите на трупа. – Сако, риза, панталони, колан, чорапи и ботуши – каза той замислено. – Според документацията Кинч отказал да се съблече, когато го довели тук. Няма много кръв по дрехите. Странно за човек, който е прерязал нечие гърло.

Той разтвори подутите клепачи на Кинч с палец и показалец. Джо преглътна отвращението си и се наведе, за да види по-добре какво прави той.

– Петехиални кръвоизливи по склерата и по вътрешността на клепачите – каза той и посочи червените точици в очите на Кинч.

После огледа пръстите и дланите му. Вдигна ръкавите нагоре и погледа кожата.

– Няма посмъртно посиняване по ръцете. Множество синини от травми и следи от убождания от вътрешната страна на лакътя.

– Инжектирал се е с морфин? – попита Еди. – Така се говори по вестниците.

Оскар кимна.

– Така изглежда. Освен това изглежда, че не се е справял особено добре. Синините са много. Сякаш се е опитвал да уцели вена, не е успявал и после пак е пробвал.

– Значи е бил наркоман? – попита Еди.

– Така изглежда – отвърна Оскар. Разкопча сакото на Кинч и огледа кръста му. – Защо са ви оставили колана, господин Кинч? На лудите не се дават колани и връзки за обувки.

После Оскар разкопча яката на ризата, което разкри дълбока черна бразда в шията му.

– Хоризонтална бразда от лигатура, дълбока около сантиметър. Синини и охлузвания под и над браздата – той внимателно опипа шията и адамовата ябълка на Кинч. – Подозирам фрактура на щитовидния хрущял.

След това той огледа колана на Кинч.

– Коланът е приблизително четири сантиметра широк. Не съвпада с размерите на браздата.

Еди спря да пише.

– Чакай малко, Оскар... не съвпада?

Оскар кимна мрачно.

– Какво значи това? – попита Джо и погледна от Оскар към Еди.

– Значи, че нашият приятел господин Кинч не се е обесил – обясни Оскар.

– Не и с този колан, искаш да кажеш. Използвал е нещо друго – предположи Еди.

– Не. Искам да кажа, че не се е обесил – повтори Оскар.

– Но нали има следи по шията – възрази Джо.

– Има, да, но те не са от примка – каза Оскар. – Кинч е бил удушен.