Глава тринайсета

– Госпожице Монтфорт? Госпожице Монтфорт, къде отивате? Спрете. Спрете – говореше Еди разтревожен.

– Вкъщи, господин Галахър – отговори Джо, която залиташе като пияна. – Отивам си вкъщи.

– Това не е пътят към дома ви. Това е пътят към Ист Ривър.

Джо спря. Обърна се кръгом и закрачи в обратната посока. Беше излязла от моргата, олюлявайки се, преди няколко минути и Еди беше хукнал след нея.

– Не можете да се приберете. Не и в това състояние. Изпаднали сте в шок – каза той.

– Добре съм – рече Джо.

Но не беше добре. Лицето ù бе бяло като платно. Умираше от студ. Едва осъзнаваше къде се намира. Току-що ù бяха разкрили ужасяващата истина и тя я беше сринала.

– Откъде знаеш, че Чарлс Монтфорт е бил убит? – беше попитал Еди Оскар.

– Повикаха доктор Кьолер, шефа ми, в дома на Монтфорт. Аз отидох с него. Той хвърли един поглед на тялото, отвори револвера и заяви, че смъртта е в резултат на самоубийство – презрително каза Оскар. – После пристигна Филип Монтфорт. Припадна, като видя тялото. Кьолер го свести и го заведе в друга стая, което ми даде възможност да извърша свой оглед. Имаше и две ченгета в стаята. Казах им, че трябва да опиша случая за Кьолер. Те не се интересуваха какво правя. Прекалено бяха заети да лочат кафето и да плюскат поничките, които им донесе икономът.

– Защо поиска да направиш свой оглед? – бе попитал Еди.

– Доста неща не изглеждаха както трябва – бе отвърнал Оскар. – Входната рана беше в дясното слепоочие, а Чарлс Монтфорт е бил десняк...

– Което е логично – бе го прекъснал Еди.

– Да, но това бе единственото логично нещо в цялата работа – бе заявил Оскар. – Пистолетът все още бе в ръката на Монтфорт, а самоубийците обикновено изпускат оръжието. Самата входна рана не беше наред. Повечето самоубийци притискат дулото на оръжието към главата си. Когато то гръмне, газовете от изстрела и частици барут проникват в кожата и причиняват обгаряния и разкъсвания. Понякога остава и отпечатък от дулото. Около раната на Монтфорт нямаше отпечатък, обгаряния или разкъсвания. Нямаше и „татуировка“, както наричаме белезите, които остават по кожата, когато частици барут влязат в съприкосновение с нея от близко разстояние, между 15 и 60 сантиметра. Това значи, че куршумът е бил изстрелян от повече от два метра разстояние.

– Което е доста трудно, ако се самоубиваш – бе отбелязал Еди.

– Именно. Освен това изходната рана в задната част на черепа е под доста остър ъгъл спрямо входната, което отново сочи, че куршумът е бил изстрелян от известно разстояние. Бих очаквал по-права траектория и изходна рана горе-долу в лявата половина на черепа, ако Монтфорт беше стрелял – обясни Оскар.

Джо се подпря на най-близката маса. Краката ù отново се бяха разтреперили. Еди не забеляза. Пишеше ожесточено в бележника си.

– След като огледах раните на Монтфорт, отворих барабана на револвера. Печатите върху основата на гилзата от куршума, убил Монтфорт, не съответстваха на тези върху останалите куршуми. Всичките бяха 38-и калибър, дълги, но печатът върху изстреляния куршум беше U M C .38 W.&W., което значи, че е произведен от „Ремингтън“. На останалите пишеше W.R.A. Co .38 LONG. Това е печатът на „Уинчестър“.

– Казал ли си на някого всичко това? – бе попитал Еди мрачно.

– Казах на Кьолер, след като си тръгнахме. Научил съм се да не споделям мнението си по време на оглед. Казах му, че според мен смъртоносният куршум е бил изстрелян от друг пистолет. Той не се съгласи. Каза, че е видял различните печати, но те нямали значение. Каза, че Чарлс Монтфорт просто заредил револвера с две различни марки патрони. Може да е имало само един патрон в кутията му с муниции от „Ремингтън“, затова после отворил нова кутия с патрони от „Уинчестър“.

– Възможно е – бе признал Еди.

– Да, но в стаята нямаше празна кутия от патрони „Ремингтън“. Нито в шкафа, където Монтфорт си е държал мунициите, нито в кофата за боклук. Специално ги огледах.

– И какво каза Кьолер?

– Че Монтфорт може да е заредил пистолета преди дни и да е изхвърлил кутията. Или да го е заредил на стрелбището. Очевидно е обичал да ходи да се упражнява на стрелбище. Каза ми, че смъртта на Чарлс Монтфорт е самоубийство, нищо повече, но след разговора си с Филип Монтфорт е решил да я запише като нещастен случай, за да спести на семейството допълнителното страдание – Оскар бе изсумтял. – И да си подсигури допълнителен доход. На бас, че Филип Монтфорт му е платил дебела пачка, за да запише смъртта като нещастен случай, и Кьолер не е искал да му развалям работата. Даже ми каза, че съм свободен да изразя несъгласие и също така да си потърся работа някъде другаде, ако използвам въпросната свобода.

Разказът на Оскар разтърси Джо. Имаше чувството, че ще избухне в сълзи, докато той говореше. Единствено с усилие на волята успя да запази самообладание, с ясното съзнание, че ако внезапно изпадне в истерия, Оскар ще се почуди за причината. Когато той най-сетне свърши разказа си, тя успя да се усмихне и да се сбогува с него, след което с олюляване излезе от моргата и пристъпи на улицата.

– Бил е убит – каза на Еди. – Баща ми е бил убит. Някой е изстрелял куршум в главата му и го е оставил да умре. Трябва да информирам властите, господин Галахър. Незабавно.

– Хайде първо да ви намерим някоя пейка, за да поседнете за минута – предложи Еди в опит да я успокои.

– Само ми кажете къде е най-близкият полицейски участък – настоя Джо.

Спъна се в купчина конска тор. За втори път Еди успя да я хване, преди да падне.

– Хайде – той обви ръка около раменете ù. – Ще вземем ей онзи файтон и ще отидем у нас. Ще ви направя нещо за пиене, после ще ви изпратя вкъщи.

Джо поклати глава.

– Не мисля, че това е добра идея, господин Галахър.

– Самото ви присъствие тук не е добра идея, госпожице Монтфорт. Опитах се да ви го кажа.

– Така е, наистина. Съжалявам – промълви Джо.

Еди нежно каза:

– И аз съжалявам. А сега, моля ви, елате с мен, преди да сте припаднала.

– Добре съм. Наистина. Просто се препънах, това е – възрази Джо.

– Определено се препънахте – мрачно каза Еди. – В нещо много по-лошо от купчина конска тор.


Загрузка...