Тези плитки гробове

Глава четвърта

– „Парк Роу“, Долан, ако обичаш. Редакцията на „Стандарт“ – каза Джо и се качи в екипажа.

Кочияшът се намръщи.

– Госпожа Монтфорт каза да ви заведа на чай у отец Уилис, госпожице Джо, и после обратно вкъщи – каза той.

– Така е, Долан. Но после планът се промени. Мама не те ли информира? – попита Джо безгрижно. – Вероятно е забравила.

Долан, с ръка върху вратичката, изгледа Джо изпитателно.

– Няма промяна в плана, нали?

Беше я хванал в лъжа.

– Не, Долан, няма. Но моля те, откарай ме на „Парк Роу“ – примоли му се тя.

– Какво ще каже майка ви, ако разбере, че сте ходили там?

– Няма да разбере, ако не ù кажеш. Не мога да се върна вкъщи. Още не. Там е толкова потискащо с дръпнатите завеси и мама, затворена по цял ден в стаята си, и портрета на татко, обкичен с черен плат – обясни Джо с отчаяна нотка в гласа.

Долан поклати глава.

– Откакто навършихте пет, ме въртите на пръста си. Ще отидем, но трябва да побързаме. Никакво разтакаване.

Джо му благодари с огромно облекчение. Не беше излизала от къщата две седмици, от погребението насам, тъй като беше официално в траур. За разлика от достопочтената си майка, която предпочиташе затъмнените стаи обаче, Джо се нуждаеше от разтуха. Живият ù ум вехнеше от липсата на занимания.

Вчера чичо ù Филип бе осигурил временна отмяна на траурното наказание. Той бе по-големият брат на баща ù и изпълнител на завещанието му и сега им помагаше да продадат активите му. Семейство Монтфорт бе натрупало богатството си от корабостроене през 17-и век и днес всички активи на Чарлс бяха свързани с мореплаването. „Стандарт“, местен вестник, в миналото бе ежедневник за мореплаване. Освен него Чарлс имаше и три дъскорезници и въжена фабрика. Филип щеше да продаде всичко на външни лица, освен най-големия актив на Чарлс – дела му във „Ван Хутън Шипинг“. Чарлс бе съдружник във фирмата заедно с Филип и още петима мъже, и сега останалите съдружници щяха да изкупят дела му и да го разделят помежду си.

Филип бе посетил Ана и Джо предишната вечер, за да им каже, че вече е намерил купувач за една от дъскорезниците. Беше споменал също, че Чарлс е посочил няколко предмета, които завещава на определени хора, включително рядко издание на първия английски превод на Библията за преподобния Уилис и една сребърна плоска бутилка за уиски за Арнолд Стоутман, главния редактор на „Стандарт“. Тези подаръци трябваше да се придружават от лична бележка.

– Ще се погрижиш ли за това, Джо? – попита я Филип. – Повечето от тези предмети могат да бъдат предадени на прислугата на получателите. Долан ще достави останалите, освен Библията. Мисля, че е добре да бъде занесена на свещеника от член на семейството. Ана, ще позволиш ли на Джо да отиде?

Майката на Джо се бе поколебала.

– Прекалено е рано да излиза – бе отвърнала тя.

– Разбира се, ти имаш последната дума – бе казал чичо ù, – но не забравяй, че Джо е млада, а младите хора имат нужда от разтуха, особено в тежки моменти. Нима едно гостуване у преподобния би предизвикало недоволство сред хората?

Траурът вече не бе продължителният, сложен ритуал, който представляваше петдесет години по-рано, но при все това традицията налагаше да се спазва определен период на отшелничество и да се носят траурни дрехи. Джо щеше да носи черно шест месеца, а майка ù – две години, след което щеше да им е позволено да разнообразяват със сиво и бледолилаво.

Присъствието на балове и танци не се позволяваше през първите шест месеца, но скърбящите можеха да ходят на черква, а три месеца след погребението – на концерти. Гости не се приемаха през първите няколко месеца, с изключение на членове на семейството и близки приятели. Скърбящите, от своя страна, също не можеха да гостуват на хора извън най-близкия им кръг.

По време на траурната гощавка за Чарлс Монтфорт Маминка на висок глас бе споделила мнението, че цялата тази традиция е претенциозна измислица на средната класа, с която тя не желае да има нищо общо.

– Да ходиш в черно месеци наред, ба! Ако исках да нося черно непрекъснато, щях да стана свещеник.

Майката на Джо бе отстъпила и Джо беше изпитала неимоверна благодарност към чичо си за пътя за временно бягство от траура, който ù беше осигурил. Толкова отчаяно искаше да удължи бягството, че тази сутрин на излизане бе грабнала кутията със сребърната бутилка за господин Стоутман с надеждата, че ще успее да убеди Долан да я заведе на „Парк Роу“.

Сега се движеха по улица „Бауъри“1. Екипажът на Джо бе затворен, за да не влизат вътре уличните миризми и дъждът, но вратичките бяха снабдени с широки прозорци и сега тя развълнувано надничаше през тях. Покрай улицата минаваше линията на надземна железница. Под линията вървяха ръка за ръка продавачки от околните магазини, смееха се и си бъбреха. По входовете се подпираха мъже, които нахално ги оглеждаха. Тук-там, кацнали на дървена щайга, се виждаха викачи, които информираха минувачите за циркови представления и танцьорки със змии. Вестникарчетата обявяваха днешните заглавия.

Джо знаеше, че не бива да седи на ръба на седалката, с лице, притиснато в стъклото (младите дами, които проявяват излишен ентусиазъм, изобщо не са дами, би казала майка ù), но не можа да се удържи. Ню Йорк, който сега се разкриваше пред очите ù, бе много по-интересен от онзи, който тя познаваше, и сега, сама в екипажа и далече от потисническите правила на майка си, Джо можеше да задоволи ненаситното си любопитство.

Екипажът прекоси Гранд Стрийт, отдясно на която се редяха сградите с евтини квартири на Малката Италия, а отляво бе еврейският квартал Ист Сайд. Тротоарите бъкаха от имигранти, за които Джо жадуваше да научи нещо повече. Беше чувала разни истории, като тази, че живеят по десетина души в стая, почистват плодовете с плюнка, преди да ги захапят, ядат кисели краставички за закуска и са бедни и злочести. Но докато сега гледаше хората по улицата, тя се зачуди дали самите те знаят, че са злочести. Със сигурност не се държаха така. Поздравяваха се на висок глас. Предлагаха стоката си с песен на уста. Целуваха се по бузите. Блъскаха, пляскаха и прегръщаха децата си.

Една жена прикова вниманието на Джо. Дрехите ù бяха мърляви и не по мярка. Косата бе прибрана в небрежен кок. Жената купуваше картофи от количката на един уличен търговец и той сигурно ù каза нещо смешно, защото тя изведнъж избухна в смях – отметнала глава назад и притиснала месестата си ръка към огромната си, поклащаща се гръд.

„Какво ли е да се смееш така?“ – помисли си Джо. Не знаеше. Тя никога не бе се смяла така. На север от Четиринайсета улица не се правеше така.

След няколко минути екипажът свърна по „Парк Роу“, където се намираха редакциите на много от вестниците в града. Спря пред сградата на „Стандарт“ – ниска, стара тухлена постройка, сгушена до новата висока сграда на „Трибюн“.

Долан скочи от мястото си и отвори вратата на екипажа.

– Бързо влизате и бързо излизате, госпожице Джо – напомни ù той.

– След минутка съм тук – увери го тя.

Сърцето ù заби по-силно, когато пристъпи в сградата. Малкото помещение, в което се озова, служеше за приемна. От печатницата го отделяше една стена, която съвсем не беше достатъчна, за да заглуши бумтенето на пресите или да спре острата, мазна миризма на мастилото. Момчетата разносвачи хвърчаха надолу по стълбите вдясно от приемната, понесли готовите статии на печатарите. Репортерите хвърчаха в обратната посока по същите стълби, забързани към редакцията.

Джо наблюдаваше всичко това с копнеж, чиято сила ù причиняваше болка. Беше се влюбила във вестника от пръв поглед. Баща ù го притежаваше от двайсет години, но бе оставил управлението му на главния редактор. Въпреки това редовно го посещаваше, за да се увери лично, че съдържанието на „Стандарт“ отразява собствените му виждания, и при тези посещения понякога взимаше със себе си Джо, въпреки възраженията на майка ù. Като дете тя мислеше, че шумотевицата и хаосът в редакцията са най-великолепната, най-дивата игра на света, но когато порасна, разбра защо всички там винаги бързат за някъде – преследваха поредния материал.

Как им завиждаше Джо! „Да имаш цел в живота, какво ли е усещането?“ – питаше се тя.

– Мога ли да ви бъда полезна, госпожице? – попита я отривисто рецепционистката.

– Да – отвърна Джо. – Аз съм Джоузефин Монтфорт. Бих искала да се видя с господин Стоутман. Имам подарък за него, оставен от покойния ми баща.

Тонът на жената светкавично се промени, стана по-дружелюбен. Това често се случваше, когато Джо споменеше фамилното си име.

– Разбира се, госпожице Монтфорт – каза тя. – И моля ви, приемете искрените ми съболезнования. Господин Стоутман в момента има среща, но може да го почакате тук или пред кабинета му.

– Ще почакам горе, благодаря – отвърна Джо.

Тя се изкачи по стълбите, като на косъм избегна сблъсък с един разносвач, и влезе в редакцията. Тя представляваше дълго, открито помещение без вътрешни стени, което се простираше от фасадата до задната стена на сградата. Отляво на стълбите имаше три врати на лични кабинети: на редактора, отговорен за градските новини, на отговорния редактор и на Стоутман, главния редактор.

Тракането на пишещите машини бе оглушително. Репортерите викаха по разносвачите, градският редактор викаше по репортерите, а отговорният редактор тъкмо ядосано мачкаше лист хартия с някакъв материал и крещеше, че баба му щяла да напише статията по-добре. Джо се запъти към вратата на Стоутман и застана пред нея омаяна.

Баща ù обичаше да казва, че когато наследил „Стандарт“, той не бил нищо повече от ежедневно вестниче за новини от света на корабоплаването, и че той самият го бил превърнал в предпочитания ежедневник на висшата класа: сериозен, аристократичен, точно обратното на вестниците, притежавани от господин Пулицър и господин Хърст, с техните сензационни заглавия. Вестникът публикуваше политически новини от града, новини за културни мероприятия и социални събития и отказваше да публикува скандални репортажи за убийства и жестокости. Това, което бе по-важно за читателската му аудитория, бе, че вестникът публикуваше обявления за ражданията, смъртните случаи и сватбите на най-добрите семейства в Ню Йорк.

„Не забравяй, Джоузефин, че има само три случая в живота на една жена, когато е редно името ù да се появи във вестниците – често казваше майка ù. – Когато се роди, когато се омъжи и когато умре.“

Семействата, които бяха просто сравнително заможни или още по-лошо – забогатели наскоро, напразно търсеха имената си в „Стандарт“. Вестникът бе хроника единствено на делата на старите холандски и английски семейства, чиито предци бяха превърнали Ню Йорк от нескопосан търговски пункт накрая на света в могъщ пристанищен град в центъра на същия този свят.

– Може да се наложи да почакате, госпожице – чу тя някакъв глас. – Бихте ли искали да поседнете?

Джо се извърна стресната. Наблизо стоеше един от репортерите, със стол в ръка. Изглеждаше около осемнайсет-деветнайсетгодишен, имаше тъмна коса, хубаво лице и сини очи, най-сините очи, които бе виждала.

– Моля? – притесни се тя. Не беше свикнала да разговаря с непознати мъже.

– Казах, че може да се наложи да почакате. Стоутман има среща с един от лакеите на комисаря2 – той постави стола до нея.

– Благодаря ви – каза тя. – Много сте мил.

Тя се опита да отклони поглед, но не можа. Очите му бяха не само невъзможно сини, но и честни и весели. Тя имаше чувството, че той вижда през нея, че вижда сърцето ù и внезапното му глупаво пърхане. Поруменяла, Джо седна на предложения стол.

Когато журналистът се върна на бюрото си, тя започна да му хвърля погледи изпод периферията на шапката си. Нима го беше помислила за хубав? Та той беше направо великолепен. Носеше бяла риза с навити ръкави и туидена жилетка. Имаше широки рамене и мускулести ръце. Гъстата, чуплива кестенява коса се виеше около ушите му и покриваше врата му. Носът му имаше чупка като на боксьор. Високите скули и силната долна челюст допълваха лицето му. Имаше широка, искрена усмивка.

Накрая Джо се насили да откъсне очи от него. Развърза панделката на кутията с подаръка за господин Стоутман. Докато я завързваше отново, очите ù пак попаднаха на красивия журналист. Той разговаряше с двама други млади мъже за разни вълнуващи неща – обир, намушкване, голям пожар. Разговорът им бе толкова различен от безсмислените брътвежи, които царяха в нейния дом.

„В Нюпорт ли ще ходите това лято, или в Саратога? Чувам, че Ели Монтгомъри сменила тапетите в приемната си. Видяхте ли новите цветни лехи на Мини Стивънс?“

Докато Джо подслушваше, един от мъжете повдигна въпрос, който бе не просто вълнуващ, а направо скандален. Тя се приведе напред, за да чува.

– Ей, Еди, разбра ли за хористката, дето паднала пред влака тази сутрин?

– Не е паднала, а се е хвърлила.

Говореше младият човек, който бе предложил стол на Джо. Сега знаеше името му – Еди. Беше се облегнал на стола си и си подхвърляше една гумичка, докато говореше.

– Сигурен ли си? – попита първият репортер.

– Научих го директно от извора – Оскар Рубин от моргата – отвърна Еди.

– Какво е станало?

– Имала афера с момчето на Бийкман. Бийкман-старши научил и изпратил младши при някаква леля в Бостън. Проблемът бил, че онзи идиот успял да постави момичето в затруднено положение. Казал ù, че ще се ожени за нея, после си плюл на петите.

Джо се сепна. Анди Бийкман беше заминал неочаквано за Бостън само преди няколко дни. Сега знаеше защо. И като си помислеше, че Ади му беше поднасяла чай на траурната гощавка след погребението!

– Стоутман знае ли?

– Да, но няма да го публикува – каза Еди, без да спира да подхвърля гумата. – Ще отхвърли материала. Точно както отхвърли материала ми за Чарли Монтфорт.

– Какъв материал? Там няма нищо интересно. Пистолетът на Монтфорт гръмнал. Нещастен случай. Край.

– Не е било нещастен случай – каза Еди.

Изведнъж вече не ù се струваше толкова вълнуващо да е във вестникарска редакция. Изведнъж Джо откри, че не може да диша.

– Ченгетата казаха, че е било нещастен случай.

Еди изсумтя.

– Платено им е да кажат така. Един новак, с когото се познавам, е бил на мястото. Видял е тялото и казва друго.

– Така ли? И какво казва? – попита другият журналист и хвана гумата на Еди във въздуха.

Еди се изправи.

– Че Чарли Монтфорт е допрял револвера до главата си и си е пръснал мозъка.

1 Бауъри е едновременно името на улица и на квартала около нея в южната част на Манхатън. – Бeл. прев.

2 Комисарят е началникът на нюйоркската полиция. – Бeл. прев.